Върнах се в кафенето и обядвах набързо. После отново отидох в стаята си със следобедния вестник. Легнах на леглото да го прегледам, но преди да стигна до трета страница, неусетно заспах.
Събудих се късно следобеда. Бях схванат и чувствах хлад. Взех си топъл душ и си облякох чиста риза. Дочетох вестника, погледах десетина минути телевизия и отново слязох до рецепцията.
Същият чиновник все още беше на работа.
— Нямам известие от жена ми и почвам да се тревожа — казах. — Да сте я виждали тук някъде в преддверието?
— Не, сър.
— И сте сигурен, че не сте я забелязвали да излиза?
— Боя се, че не. След като не си е оставила ключа…
— Да, разбирам. — Отидох до прозореца и загледах хората, които се гмуркаха и плуваха навън в басейна. После се разходих до бара — тъмен и прохладен, — откъдето се носеше хавайска музика, а в големия аквариум плуваха няколко златни рибки. Изпих някакъв отвратителен ром с много захар в него и се качих отново горе.
Този път вечерях в стаята си. Не исках да се отдалечавам ог телефона, в случай че Телма позвънеше. Седях и гледах храната, разбърквайки я с вилицата и опитвайки се да ям, а телевизорът работеше пред мен. Накрая оставих яденето и взех да избутвам количката с чиниите в коридора. Като отворих, видях две момичета да стоят отпред, две млади жени, които сякаш тъкмо се канеха да почукат. Едното беше високо и закръглено, другото по-ниско.
— Ох, изплашихте ме — рече високото момиче.
— Тъкмо щяхме да почукаме.
Те отстъпиха назад, така че да мога да извадя количката и да я оставя до стената.
— Казвам се Нан Гарити, а това е приятелката ми Сю Раймър. Ние сме от Колумбия, Охайо, тук си караме ваканцията.
— Не искахме да вдигаме много шум — рече второто, — но ние бяхме долу на рецепцията, когато питахте за съпругата си. Мислим, че я видяхме да излиза. Бяхме ви забелязвали заедно, когато се настанявахте.
— Влезте — поканих ги, като задържах вратата отворена. Те се спогледаха и високата каза:
— О, не, няма нужда. Ние бързаме за някъде и само си помислихме…
— Жена ви има ли дълъг червен пеньоар?
— Да, има.
— Тогава трябва тя да е била. Около един и половина този следобед я видяхме да слиза с асансьора. Беше по пеньоар и чехли, имаше сънен вид, сякаш току-що са я събудили.
— Сама ли беше?
— Не. С нея бяха един симпатичен млад мъж и възрастна жена със сива коса.
Изведнъж всичко дойде на фокус.
— Почакайте малко. Само минутка да проверя дали пеньоарът й е тук.
Обърнах се и отидох в банята. Телма обикновено оставяше нощницата и пеньоара си на куката зад вратата. Сега ги нямаше. И не очаквах да са там.
Върнах се при двете момичета до вратата.
— Мисля, че сте видели някой друг. Пеньоарът на Телма си е там, където го е оставила тази сутрин.
Те пак се спогледаха и аз казах: — Благодаря ви все пак. Имам подозрението, че е отишла на някой двусериен филм или нещо подобно.
Момичетата стеснено започнаха да се отдръпват към асансьорите, а аз им се усмихнах и затворих вратата.
Издърпах всички чекмеджета от скрина до леглото. После прегледах по рафтовете в гардероба, навсякъде по пода, в шкафа под умивалника в банята. Разопаковах целия багаж. Остана само още едно- единствено място за преглеждане — дълбоките чекмеджета на нощните шкафчета. Те не бяха откъм моята страна. Наведох се над долната част на леглото откъм краката и отворих нейното чекмедже. Там намерих дамската й чанта. Вече разбирах всичко. Знаех къде беше отишла и защо. Спомних си блясъка в очите на Пайн и думите му: „Вие сте прав. Не бива да се разчита само на шанса.“
Отидох до телефона и вдигнах слушалката. Като се свързах с телефонистката, изведнъж се сетих, че няма на кого да се обадя. Капитулантски номер нямаше. Нямаше и място за отстъпление.
Оставих слушалката, отидох в банята, измих лицето и ръцете си и се върнах отново при телефона. Обадих се да ми донесат следобедния вестник и бутилка уиски. Учудвах се на себе си колко бях спокоен.
Сега разбирах всичко. Те знаеха, че това беше единственият начин, по който могат да ме държат, и го бяха направили. Бяха ме оставили да се потя в продължение на няколко часа, после някой щеше да се обади — Тейг или Пайн, — а аз щях да кажа: „Печелите. Натиснахте вярното копче. Само ми кажете какво, къде и кога и няма да ви създавам повече проблеми. Обещавам.“
Уискито пристигна заедно с вестника и купичка лед. Пийнах си п разгърнах вестника. Всичко, което трябваше да правя, бе да седя в стаята си, да си поръчвам храна, напитки и вестници, да стоя до телефона и да чакам.
54
Почаках пет дни, без да излизам от стаята. След втория ден престанах да пия. След третия — не можех да ям. Не се бръснех, не се къпех, не сменях дрехите си.
Чаках. Нищо друго. Седях на един стол до прозореца, гледах как светлината се променя и се ослушвах за телефона. Прекарвах и нощта на стола, покрит с одеяло, борейки се със съня, страхувайки се, че ако заспя, може да не чуя позвъняването.
Не се и съмнявах, че щяха да ми се обадят. Това трябваше да стане. Това беше следващата логическа стъпка. Повтарях си го по стотина пъти на ден. И го вярвах.
Но всяка логика постепенно изтъняваше и отслабваше, думите започваха да губят значението си, като мелодия, повтаряща се непрекъснато. Към петия ден спрях да се ослушвам и за телефона.
Накрая отидох до една телефонна кабина в преддверието и се обадих в Чикаго. Навъртях директно дома на Апългейт в Оук парк. Обади се жена.
— Мисис Апългейт ли е? Розмари? — не можах да позная гласа си. Звучеше сухо, тънко и пресилено.
— Не, мисис Апългейт не е тук. Кой се обажда?
— Аз съм приятел на семейството и се обаждам отдалече, от Калифорния. Трябва да говоря с него.
— Съжалявам. Докторът е извън града, също и жена му. Аз съм тук с децата.
— Къде е той?
— Казвате, че сте му личен приятел?
— Да. Важно е.
— Ами… съжалявам много, но те са в Шотландия.
— Хубаво. Ще му се обадя там. Къде са отседнали?
— Там е работата, че не знам. Ако бяхте позвънили вчера, щях да мога да ви кажа. Престояха няколко дни в Единбург.
— Къде? В кой хотел?
— Точно това ви обяснявам. Заминали са оттам тази сутрин. Ще пътуват през Шотландия и Англия. Не очаквам да ми се обадят пет или шест дни…
Оставих слушалката и дълго гледах телефона. После се прибрах в стаята да си взема сакото, слязох отново с асансьора и излязох на улицата, като държах едно листче в ръката си. На него беше адресът на полицията.
55
