— Ваш адвокат е бил Арнолд Снейбъл от Чикаго?
— Точно така.
— И как ви защищаваше той?
— Настояваше, че Ригинс се е самоубил и се е опитал да стовари това на мен.
— Защо ще го прави?
— Защото беше кучи син, защото знаеше за нас с Телма, защото той така и така си умираше. Имаше рак в червата си и нямаше да доживее до лятото. И след като си отиваше, реши, че би могъл и нас добре да ни подреди. Ригинс си постави сам инжекцията, изхвърли спринцовката, върна се в стаята си и умря. Ето такъв беше случаят. Но съдът не повярва. Нито за миг. Снейбъл казваше, че ако Ригинс е дошъл в Индианаполис да се среща с някакво момче, защо то въобще не се е появило? И ако аз съм го убил, защо ще ходя в Индианаполис да вечерям и да гледам кино? Прокурорът рече, че съм го направил, за да си осигуря алиби, след като съм го убил. А съдът вярваше на всичко, което говореше прокурорът.
— Ще се съгласите, че е малко жилавичка история за преглъщане — човек се самоубива само за да нарани някой друг.
— Но не и ако познавахте Ригинс.
Тейг си запали цигара и се облегна назад на стола си, като ми хвърли кос поглед през дима. Накрая рече:
— Не могат да ви съдят два пъти за едно и също нещо, така че няма да ви навреди, ако ми кажете истината сега. Убили ли сте Ригинс или не?
— Не, но даже и да съм го направил, мислите ли, че ще бъда такъв съвършен тъпак, че да ви го призная?
— Защо не? Аз не бих могъл да ви навредя с нищо.
— Може и да не можете, но може и да можете. Не знам нищо за вас кой сте, откъде идвате, за кого работите. Вие сте просто един мъж в костюм за триста долара, който казва, че ще ми помогне. Е добре, ще повярвам, когато го видя. Единствената помощ, от която се нуждая, е да се измъкна от тази дупка. И ако не е това в основата на нашите разговори, значи ми губите времето.
— Точно за това става дума.
— Само че не съвсем. Вие се ровите в боклуци, които са мъртви и погребани. Няма нови доказателства по моя случай. Знам това. И няма да бъда оправдан. Единствено някакво чудо може да ми помогне да се измъкна оттук. Да не би да сте специалист в тази област?
— Е, не съвсем. Но имам начин да накарам нещата да тръгнат.
— Както ви казах — ще повярвам, когато го видя.
11
Тази нощ лежах на нара си с широко отворени очи дълго след като лампите бяха угасени. Нещо в душата ми бавно започна да оживява, цели отрязъци от мен самия, които бях заключил, заковал и замазал отгоре. За пръв път от пет години насам си позволявах да мечтая за различен живот, да се надявам на нещо по-добро. Разрешавах си да мисля, че има някакъв свят извън стените, и започнах да си се представям като част от него.
Нямаше логика в това. Не откривах никакъв смисъл в присъствието на Тейг, в думите му или в мъглявите му обещания. Но той наистина съществуваше и имаше някаква цел и каквато и да беше тя, изглежда, че включваше и мен.
Каквото и да искаше Тейг, то трябваше да стане извън затворническите стени. Преди да може да ме използува за каквото и да било, той трябваше да ме извади оттук. Слаб като тази надежда, аз наистина имах някаква светлинка в душата си сега. И тя ме зареждаше, разтваряше ума и паметта ми, държеше ме буден, вперил поглед в сенките, които нощните лампи хвърляха на тавана.
Всички подробности на всекидневния свободен живот — припомнени или въображаеми — избухваха в главата ми. Като плод на себелюбието се роеше серия от образи, в центъра на които стоях аз и никой друг — ходещ, пътуващ с кола, пиещ вода, дишащ с пълни гърди, заспал спокойно на широко и чисто легло.
Аз ядях хот-догове в някакви аламинути, седях на игрището и гледах състезание по бейзбол, разхождах се в паркове, спирах таксита, пътувах в автобуси, метра и влакове, купувах билети и се качвах на самолети, седях в кина, пиех бира, плувах в басейни, карах коли по черни пътища, поръчвах си меню в ресторанти с покривки на масата, четях вестници на пейки в парка, купувах си храна в супермаркетите, спях в чисти пижами, вземах си продължителни топли душове и по хиляди пъти се бръснех и подстригвах косата си в светли салони, миришещи на пудра.
Изгарях от нетърпение за следваща среща с Тейг, копнеейки да му кажа думите, които той трябваше да чуе. Представях си как се справям с работата и мечтаех за наградата. Сега аз трябваше да се придвижа напред, ако въобще имаше начин това да стане. Лежах в тъмнината и си приготвях речта: „Каквато и да е цената, каквото и да искате от мен, каквото и да се наложи да разменя срещу живота отвънка, готов съм. Няма да задавам въпроси или да се връщам назад. Хайде да спрем да говорим, за бога, и да действаме по- бързо.“
12
Измина цяла седмица, преди отново да ме заведат до етажа на администрацията. Единият от пазачите, грубиян с физиономия на булдог и остри очи, на име Фийстър, дойде при мен.
— Ами инструментите? — попитах.
— Те са вече там. Баукамп нареди в дърводелската работилница да ги занесат горе.
Баукамп ме чакаше в залата за конференции кисел и студен и започна строго по работата:
— Искаме да поставиш тези лавици колкото е възможно по-бързо. Стига си се… На цялата тази стена, от пода до тавана.
Той посочи тясната стена зад масата.
— И същото нещо на онази стена, ей там в дъното. — Баукамп посочи стената в другия край на стаята.
Фийстър седя при мен през целия ден, пуши цигари, човърка зъбите си и ме гледа как работя. Аз режех с триона, мерех и стържех, работех усилено, но не се претрепвах чак толкова. И все очаквах да се появи Тейг. Но той не дойде. В продължение на пет дни, докато сложих и последната лавица, все още не беше дошъл.
13
Продължавах да лежа буден в нощта. Бях прекарал през ума си всички картини, в които се виждах в живота отвън. Сега онова, за което си мислех и си представях, беше Телма. Бях я избутал във възможно най-далечното ъгълче на съзнанието си. Сега тя се настани при мен в тъмнината, сякаш от плът и кръв, толкова реална, че бих могъл да я чуя и да я докосна.
Тя беше шест години по-млада от мен, само на двайсет, когато я срещнах. Бяха женени с Ригинс от почти три години. Тогава е била на седемнадесет. Телма бе планинско чедо като мен и беше дошла в Чикаго от Северна Каролина с двама свои роднини. Работила известно време като прислужница в някаква къща в Лейк Форест. Ригинс я видял. Отначало я наел да му работи, после я взел в леглото си, после се оженил за нея.
Телма не му подхождаше. Там, откъдето идваше тя, хора като нея не казват „не“ на такива като Ригинс. Аз също не се разбирах с него. Той имаше начин да те накара да разбереш дали нещо беше по вкуса му или не. И за теб остава или да се съгласиш с него, или да си обереш крушите. Ригинс я беше сплашил, мен също.
Телма не искаше да го мами, аз също не бях настроен да си прекарвам времето с нечия жена, поне не с неговата. Но той ни тласна един към друг, без да го знае. Пък може и да го е знаел.
Всеки от нас съжаляваше другия и всичко, което се случи после, произлезе от това. Опитахме се да го
