Принципът на доминото

скрием, но не бяхме особено добри в прикриването на чувствата си, особено Телма. Така че не го правехме на глупак особено дълго време.

Накрая тя му каза истината, че иска да го остави и да замине с мен. Но Ригинс продължи да си я кара постарому, като че ли не я беше чул. Наскоро след неговата смърт аз се озовах в затвора, както и Телма.

Името й, преди да се ожени, беше Телма Честър. Мъжете от нейното семейство бяха копали въглища в продължение на сто и петдесет години. Когато мините в техния град се изчерпали, същото полека-лека се случило и със семейството й. Хората се пръснали или измрели, или попаднали в затвора, някои забогатели.

Телма беше дребна и мършава, с кафяви очи и червеникавокестеняви коси, като на кутре, което се ражда като изтърсак в боклука и после си остава малко, защото не е достатъчно силно, за да се бори за своя пай от храната. Но същевременно в нея имаше нещо упорито и жилаво. И нещо топло и нежно, което независимо от малтретирането и липсата на грижи не си беше отишло. След като веднъж се сближихме, между нас вече нямаше никакви проблеми и съмнения, докато не се настаних в затвора и не започна да ме гложде мисълта за това — колко дълго ще се наложи да остана тука и какви последствия ще има то за мен и още по-важно за нея.

Писах й. Отне ми доста време да й кажа направо точно какво мисля. Всичко звучеше малко по-иначе, не така, както го исках. Допусках, че излезе безмилостно, глупаво и хладно, но нищо не можех да направя.

Писах й, че съм мислил дълго, опитвайки се да намеря някакъв изход, но както и да разглеждах положението, щях да си седя в затвора, докато стана почти на петдесет години, даже повече. Затова не виждах никакъв смисъл тя да се навърта наоколо като прислужница или чиновничка в близкия универсален магазин, дока го ме чака да изляза.

И така, няма да ти пиша повече, колкото и да ми се иска.

Не желая също и ти да ми пишеш. Знам, че това ще те засегне много, аз също няма да се чувствам кой знае колко добре, но не мога да измисля никакъв друг начин, по който да те заболи по-малко. След като веднъж свикнеш с тази мисъл, ще ти бъде по-лесно и ще можеш да си устроиш живота сама.

Само тези редове. И спрях да пиша. И не четях нейните писма. С изключение на онова, с което тя отговаряше на моето. Носех си го постоянно в джоба на ризата в продължение на три години, докато мастилото избледня от потта ми, а хартията се протри. Но дълго преди да се случи това, знаех вече всичко наизуст. Поне последната и най-важна част.

Не съм изненадана, че ми пишеш така. Очаквах го от по-рано. Знам какво става в главата ти. И те обичам за това, което ми казваш. Знам, че мислиш как ще е по-добре за мен. Но, моля те, не го прави. Не се затваряй в себе си. Знай, че ще ти пиша, независимо дали получавам отговор от теб или не. Дори и да не четеш писмата ми, аз пак трябва да ти пиша. Това е единствената връзка, която имам с теб, и не мога да я изоставя. Няма да се опитвам да те карам да правиш нещо, което не искаш или мислиш, че не е правилно, само запомни, че що се отнася до мен, нищо няма да се промени. И не могат да те държат затворен вечно.

Не беше лесно да й връщаш писмата след всичко това. Но аз го направих. И след като я освободиха под гаранция, когато идваше в Хобарт в деня за посещения, аз избягвах да я виждам. Телма идваше всеки път, когато можеше, в продължение на шест месеца, но никога не се срещнах с нея. Накрая престана. И аз спрях да мисля за нея. Тренирах се на това. Точно както се тренирах да не мисля и за нищо друго навън.

Но сега изведнъж получих лудото и безсмислено усещане, че ще мога да се измъкна. Изгарях от желание да разбера къде е тя. И как бих могъл да я намеря. Телма отново оживя физически. За първи път от пет години насам можех да я усетя край мен на леглото, мъничка и топла, стройна и гладка като дете, да шепне и да се смее, да лежи под мен или върху мен, да ме докосва и целува, да спи, заровила глава в трапчинката на рамото ми.

Лежах буден до среднощ и се борих с часовете през целия ден, чакайки Тейг, но той не дойде. Чаках, страдах и се потях. Накрая се отказах от него. Знаех, че играта е приключила. Нямаше смисъл още от началото. Кой ли би имал силата да заобиколи Дичър и цялата шибана наказателна система и да ме пренесе през стените на свобода? И ако някой действително има тази власт, защо пък точно мен да изберат? Каква нужда биха могли да имат, каква причина? Какво можех да направя за тях, така че да си струва усилията им? Всички въпроси имаха отрицателни отговори. Така че спрях да си ги задавам. Аз просто се надявах, после се отказвах, после започвах да се надявам отново.

14

Три седмици след като се бях видял с Тейг за последен път и седмица след като лавиците в залата бяха направени, монтирани и боядисани, Баукамп отново дойде за мен. Но този път не беше заради Тейг.

За около петнадесет минути останах сам в залата. После вратата се отвори и влезе едно младо момче. Беше около двадесет и осем годишен, с меко младежко лице, което го правеше да изглежда още по-млад. Слаб и жилав, среден на ръст, със сресана назад коса, с костюм по мярка и закопчана догоре риза. Приличаше на мъжете от рекламите на тези ризи. Спокоен, свеж и с пари в банката.

Не поздрави и не се представи. Седна срещу мен и каза:

— Разговорът ни няма да отнеме много време. Има само две неща, които бих искал да знам.

— Вървете по дяволите, мистър. — Станах и тръгнах към вратата. Хванах дръжката и я дръпнах, но не се получи нищо. Беше заключена. Ударих по нея с юмрук.

— Почакайте, какво става с вас? — Той се изправи от стола си.

— С мен нищо. А с вас?

— Предполагам, че е по-добре да извикаме Дичър тука.

— Заминавайте. Той може да чуе какво ви казвам. Бих се радвал.

Младият мъж стоеше и ме гледаше втренчено.

— Не можете да ме уплашите — казах. — Вече съм в затвора и се предвижда да остана тук още доста дълго време.

— Аз не ви плаша…

— Стига с тези номера, глупак такъв. И аз съм човек, кучи сине. Не само че ме гледате с подозрително изражение, но и ме засипвате с въпроси. Аз дори не знам кой сте, по дяволите. Или откъде идвате. За мен сте едно нищо. Просто нула.

Това, което казах, изглежда, не му хареса. Не беше свикнал да се отнасят грубо с него. Но аз успях. Можах да го видя на лицето му.

— Слушайте… Съжалявам, ако съм прибързал. Казвам се Рос Пайн. Марвин Тейг и аз работим заедно. Той е в Мексико тази седмица и тъй като нямаме много време, ме помоли да дойда да ви видя.

Пайн се върна до стола си и седна. Аз се разположих срещу него.

— Това е друга работа — рекох.

— Както ви казах — продължи той, — има само две неща, които бихме искали да знаем. — Пайн не се консултираше с папката, както правеше Тейг. Всичко беше в главата му. — Първо… за Виетнам. Знам, че сте били ранен. Как се случи това? При каква служба?

— Нощен патрул. Бяхме наклякали по нужда близо до огъня и им лъснахме ненадейно.

— Вие сте били с бойната си част?

— Докато не ме раниха. След това…

— Знам за вашата служба в Япония. — Той извади бележник от джоба на сакото си и си отбеляза нещо.

— В колко бойни ситуации сте участвали?

— Искате да кажете — сражения?

— Именно.