Сърце в опасност

Дългият и труден обратен път до Акнакери нямаше да е по силите на капналите, а някои и ранени мъже. Стрюън знаеше наблизо един чифлик, чиито собственици, една възрастна двойка, сигурно щяха да се почувстват много поласкани да подслонят прочутия Камшройхнайх Дъб и неговите хора. Новината за победата на тези мъже се бе пръснала мълниеносно в околността и отвсякъде прииждаха хора, носеха с кошници храна и бира, вдигаха тостове в тяхна чест. Когато здрачът се спусна над зелените поля, запалиха лагерни огньове, заразказваха истории, запяха песни, за да отпразнуват триумфа си.

Катрин нито видя, нито чу нещо. Енергичната селянка я напъха веднага в леглото, а тя беше толкова изтощена от премеждията и страховете, че спа до другата заран. Алекс начесто надничаше да я види и продължаваше да се чуди как това капризно същество успя само за три седмици да преобърне живота му с краката нагоре. Беше толкова млада, толкова невинна, но наред с това в толкова случаи доказа, че не й липсват нито смелост, нито сила. Беше глезена, нахална и своенравна, но въпреки това готова да се откаже от удобния си живот, за да стане негова съпруга, любима и майка на неговите деца… Така мечтаеше да избяга заедно с нея от суровите житейски реалности в някоя далечна приказна страна и винаги да я закриля. Но това беше невъзможно и се налагаше да вземе трудно решение.

Когато Катрин най-сетне се събуди, в първия миг не можа да разбере къде е. Още ли е в ръцете на похитителите? Дали не лежи вързана пред „Вратата на ада“, изложена на опасността да бъде изнасилена и убита от мръсни, смърдящи мъже?

Тя се огледа в малката стаичка с пръстени стени и постепенно си спомни всичко. Алекс я спаси, сложи край на кошмара и призна, че е искал да я върне — признание, което заличаваше всички изживени ужаси. Но къде е той?

Увита в одеялото, под което беше съвсем гола, Катрин зашляпа боса към кухнята, където старата селянка стоеше до огнището и бъркаше нещо в един казан.

— Прощавайте?

Жената вдигна очи.

— Мъжът ми… той къде е?

Шотландката изкаканиза нещо неразбираемо на галски.

Катрин опита още веднъж.

— Господин Камерън… Тук ли е?

— Да, да, Камшройхнайх. — Лицето на селянката направо просия и тя се удари по изсъхналите гърди, което сигурно трябваше да значи, че е от клана на Камеръновци.

Беше очевидно невъзможно да се разбере с нея. Катрин прекоси нетърпеливо помещението и отвори пътната врата. Заслепена от ярката слънчева светлина, вдигна бързо ръка над очите. Небето беше сияйно синьо, чуваше се бръмчене на насекоми, някъде мучаха крави, а от далечината долитаха викове на деца.

Отвъд една зелена ливада край потока бяха насядали трима мъже. От облекчение на Катрин й потекоха сълзи от очите и тя ги остави да текат, когато един от мъжете скочи от тревата и бързо изкачи малкото хълмче. Алекс я прегърна безмълвно и я държа здраво притисната към себе си, докато тя спря да хълца.

— Някой казвал ли ти е вече, че изглеждаш прекрасно даже със сополив нос и зачервени очи?

Катрин подсмъркна.

— Имате лошия навик, сър, все да ви няма, когато се събуждам на някое чуждо място.

— Аха, типичните глезотии на омъжена жена вече почват. На женените мъже наистина никак не им е лесно.

— Вярно, но има и известни компенсации. — Тя се вдигна на пръсти и го целуна. Устните му бяха топли и меки, а черните му очи, нещо рядко, не бяха загадъчни, а издаваха недвусмислено какво има наум. Селянката поклати с престорен укор глава, когато той й каза няколко галски думи, и побърза да излезе от къщата, за да не пречи на любовната двойка. Алекс вдигна жена си и я занесе в стаичката.

Прекараха и следващите два дни в селската колиба, повечето време в леглото. Алекс сякаш искаше да навакса изгубеното време, през което двамата се бяха карали вместо да се любят. Катрин изживяваше в прегръдките му върховна наслада, но й беше не по-малко приятно да се разхождат хванати за ръка, а по време на продължителните им разговори да го опознава все по-добре. Този Аликзандър Камерън пазеше, разбира се, все още много тайни и тя не си правеше илюзията, че ще събори лесно защитните стени, които си бе издигнал в течение на дълги години, но той й позволяваше да хвърля от време на време поглед в душата му, и това я изпълваше с блаженство.

— Знаеш ли, аз никога не съм обичала истински Хамилтън — прошепна тя, притисната към гърдите му, след една чудесна любовна игра.

— Знаех го от самото начало. — Алекс я погали нежно по косата и я целуна по челото. — В противен случай щях да го убия.

— Но как… искам да кажа, кога ти стана ясно?

— Струва ми се в мига, в който те целунах на терасата и промених с това коренно живота и на двама ни. Ти от кого се беше научила да се целуваш?

— От теб… онази вечер. Ех, бях се целувала преди това и с други мъже, но не беше същото. Ти си майстор в това изкуство.

— Нищо чудно, така или иначе имам твърде безпътен живот зад гърба си, с дузини любовници, но винаги без сериозни ангажименти. През последните петнайсет години не желаех да поемам отговорност за никого, а за женитба изобщо не можеше да става дума.

— Допускам, че не обичаш деца и риташ малките кученца — подразни го Катрин.

— Не понасям деца и ритам наред всички животни — отговори той с дълбок и уверен глас.

— Няма страшно, след като вече си се примирил с мисълта да имаш съпруга.

— Която ама никак не исках — натърти Алекс. — Просто я спечелих на дуел.

Тя сложи крак върху бедрата му.

— Може наистина да сте ме спечелил на дуел, милорд, но аз не съм трофей, който може да се сложи в някой шкаф и да се забрави. Освен това ще ви помоля за в бъдеще да имате предвид, че не желая да слушам изповеди за някогашни прегрешения, всеки случай не такива, в които да става дума за дами със съмнителен морал.

Алекс й затвори устата с продължителна целувка. Защо не познаваше Катрин Ашбрук още преди половин година? Толкова много пропиляно време! Шест месеца, през които би се опитал да я укроти, да й позволи и тя да го укроти…

— Защо се усмихваш?

— Един влюбен съпруг не бива ли да се усмихва?

Тръпки полазиха по гърба й, брадичката й се разтрепери.

— Какво има? Нещо лошо ли казах?

— Не — прошепна тя.

Той повдигна брадичката й, накара я да го погледне в очите.

— Не, не…просто ти досега не го беше изричал.

Алекс си пое дълбоко дъх.

— Би трябвало междувременно да си забелязала, че никак не ме бива по големите приказки. — Той целуна връхчето на носа й. — Но в момента съм сякаш по-малко безпомощен от обикновено и успявам някак да го изрека. Обичам те, Катрин, с тялото си, със сърцето и с душата си.

Той запечата признанието си с ръце и устни, а докато я обладаваше, тя усети ново, непознато чувство на щастие. Той я обича! Докато се издигаше високо на вълните на плътската наслада, й мина за миг през ума — дали човек може да умре от екстаз.

— Катрин? — прошепна Алекс, щом дъхът му се поуспокои. — Вярваш ли ми, че те обичам?

— Да… О, да!

— Ако те помоля да направиш нещо за мен, ще го сториш ли, без да ме питаш и без да спориш?

Тя се позамисли.

— Много ще зависи от молбата… Искаш да ти обещая за хиляден път да не напускам никога крепостта без цяла тълпа телохранители? По този въпрос с положителност няма да споря с теб. Щом се върнем в Акнакери, сигурно ще остана затворена между стените, докато стана стара и съсухрена, а докато си при мен,