стигнеше до война, Алекс без съмнение щеше да се бие в първите редици срещу привържениците на Хановерците и животът му постоянно да виси на косъм…
— Алуин знае ли какво изпитваш към него? — попита изведнъж Катрин. — Казала ли си му, че го обичаш?
Камериерката отново се изчерви и смутено сведе очи към пода.
— Дейдре, иди при него и му кажи! Пожертвай гордостта си, щом така трябва… — Катрин се усмихна през сълзи. — С тези дебелокожи шотландци трябва да се прилагат само радикални средства.
— Само че… мистър Макайл е…
— Той е също така безогледен и упорит като мистър Камерън! Тази прекрасна двойка явно е твърдо решена всеки ден на зазоряване да излага живота си на риск, а при залез да се радва, ако е още жива. — Тя помълча малко и прибави доста по-меко. — Ти си права — никога няма да забравим какво преживяхме през последните седмици, но не искам да пропуснеш най-голямото от всички приключения. Върни се при него, Дейдре, и му кажи, че го обичаш… Може би това е последната ви възможност да бъдете щастливи.
Дейдре позволи на господарката си да я отведе до вратата. Тревожеше се, че теменуженосините очи на Катрин бяха пълни с дълбока тъга, докато по-рано искряха високомерно, ала не можеше да отрече, че почти приятелското отношение с Катрин Ашброк беше безкрайно приятно, след като години наред беше получавала само резки заповеди. В началото Дейдре също беше изпълнена с недоверие към Александър Камерън и Алуин Макайл, считаше ги за шпиони, предатели и негодници и се опитваше да заключи сърцето си за очарованието на Алуин. Много скоро обаче се предаде.
Когато плахо почука на вратата му, той тъкмо обличаше чиста риза.
— Дейдре! Случило ли се е нещо?
— Не, сър, исках само да се сбогувам с вас. Утре рано напускаме Блекпул.
Алуин я погледна стъписано, после бързо закопча ризата си и я напъха в панталона.
— Аз… май не разбирам…
— Много е просто. Исках да ви спестя усилието утре да пожертвате за нас няколко минути от скъпоценното си време.
Сивите му очи се присвиха.
— Имам чувството, че ми се сърдите. По каква причина?
— Да ви се сърдя? — Дейдре си заповяда да издържи на погледа му, макар че много й се искаше да избяга. — Защо да ви се сърдя?
Алуин й посочи стол.
— Не желаете ли да седнете?
— Не, благодаря, нямам намерение да ви досаждам.
Мъжът въздъхна и зарови пръсти в пясъчнорусата си коса.
— Това ми напомня за разговорите ни по времето, когато бузата ми трябваше да усети учудващата сила на пръстите ви.
— Надсмивайте ми се спокойно, сър, но…
— Това беше за втори път — прекъсна я Алуин.
— Какво искате да кажете?
— През последните две минути два пъти ме нарекохте „сър“.
— Как иначе да ви наричам? Все пак аз съм само камериерка.
— Аха! Значи имате предвид непреодолимите класови различия между нас двамата?
— Те така или иначе съществуват — отговори спокойно Дейдре. — Баща ми беше горски пазач, а мама работеше като прислужница в кухнята и се грижеше за тринадесетте си деца. Това са факти, които говорят сами за себе си. — Тя отметна гордо глава. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно — аз не се срамувам от произхода си и държа на онова, което съм днес. Сама се научих да чета и пиша, научих и други неща, които бяха важни за мен. Мама щеше да се гордее с мен, защото не посещавах чуждите легла, за да увелича малко възнаграждението си. Като цяло съм доволна от себе си и не се нуждая от пренебрежителна благосклонност.
Алуин се ухили с разбиране.
— Вие май ме смятате за социален реформатор.
Почервеняла от гняв, Дейдре се обърна рязко, за да излезе от стаята, но той бързо сложи ръце на раменете й.
— Пуснете ме! Не ми е приятно, когато си правят шеги за моя сметка.
— Нямах никакво намерение да си направя шега за ваша сметка — увери я тържествено Алуин. — Имам много повече основания да се шегувам със собственото си умение да се преструвам. — Той я обърна към себе си. — Ако произходът наистина е решаващ за стойността на човека, аз изобщо не мога да се меря с вас.
— Аз… не ви разбирам — заекна Дейдре.
— Веднъж се възхитихте на благородството ми. Аз наистина отидох в изгнание с Алекс, но мотивите ми не бяха нито благородни, нито безкористни, мис О’Шеа. Макар че израснахме като млечни братя, Алекс е син на главата на клана, докато аз съм само пети син на беден арендатор. Случайно сме се родили през няколко дни и тъй като майката на Алекс починала от родилна треска, майка ми била назначена за кърмачка. Вследствие на това аз имах всички привилегии, които обикновено са достъпни само за аристократите. Когато трябваше да реша дали да се откажа от лукса, с който вече бях свикнал, или да избягам с Алекс в чужбина, изборът не беше особено труден…
— Но… но вашата лоялност към мистър Камерън и неговото семейство не е престорена, нали?
— Не, и съм готов да се закълна в това. Готов съм по всяко време да жертвам живота си за някой Камерън, макар да знам, че дори тогава няма да изплатя и една стотна от задълженията си към тях.
Дейдре смръщи чело.
— Аз пък съм сигурна, че Камерънови не очакват обезщетение и ще се ужасят, ако ви чуят да говорите така.
— Защо? Защото са свикнали да се отнасят към хората с пренебрежителна благосклонност?
Като чу от устата му израза, който самата тя бе употребила преди минути, Дейдре разбра колко глупави бяха страховете й и ръцете й сами се плъзнаха към лицето му. По гърба й полазиха горещи тръпки, когато Алуин обхвана лицето й и притисна устни в нейните. Тя отговори на целувката с нарастваща страст и изпита горчиво разочарование, когато той изведнъж се откъсна от нея и я отдръпна от себе си на цяла ръка разстояние.
— Защо се отдръпна? — попита неразбиращо тя. — Не ме ли желаеш?
Той я погледна отчаяно.
— Господи, Дейдре, само да знаеше колко силно те желая!
— Защо тогава се колебаеш?
— Защото… — очите му бяха жадно впити в меките й, влажни устни. — Защото утре трябва да ви напусна и не искам да те направя нещастна… Трябва да обуздая желанието си, преди да ме е надвило окончателно. — Той стегна мускулите на ръцете си, за да я задържи далече от себе си.
Дейдре помълча малко и попита:
— Значи мислиш, че няма да бъда нещастна, ако утре просто си тръгнеш и ме оставиш с неосъществени мечти и копнежи?
— Дейдре…
— Аз не се боя, Алуин. Ти си добър човек, мил и деликатен, и аз те обичам. — Тя се усмихна с безкрайна болка. — Наистина ли ще ми посочиш вратата?
С треперещи пръсти мъжът приглади една къдрица от челото й.
— Най-голямото ми опасение беше, че ще дойдеш при мен само от благодарност. Мислех си… по дяволите! Исках поне веднъж в живота си да се проявя като благородник и да не те докосвам, за да докажа, че не искам от теб само това. Защото… защото ти означаваш много повече за мен, Дейдре.
