изпитваше болка заедно с нея.
— Аз не съм дете.
Джейсън започна да навлажнява бельото, което бе залепнало за раната. Нежно отмахваше шемизетката и потръпваше при отделянето на всяко слепнато от кръвта конче. Като свали всичко, Джейсън въздъхна облекчено.
— Съжалявам, Джена. Ще направя всичко възможно повече да не ти причинявам болка.
Тя му се усмихна в отговор, разбирайки напълно какво преживява. Същото бе изпитала и тя някога, когато се грижеше за неговата рана.
— Ти правиш онова, което е необходимо, но ми се струва, че няма нищо сериозно.
Стараейки се да не гледа заоблените й гърди, Джейсън избърса кръвта от млечнобялата й кожа и след това се съгласи с нея.
— Така е, мила, но положението може да стане сериозно, ако не побързам да те превържа и да те облека. — На устните му потръпна печална усмивка. — Като те гледам, ми е много трудно да се съсредоточа върху грижите за раната ти и предстоящото ни заминаване.
Тя се усмихна, но веднага се намръщи от болка.
— Не мърдай — съчувствено произнесе Джейсън. — Ще те заболи повече.
— Добре. Вместо да говорим за това, по-добре ми кажи какво се случи.
Джейсън надникна в развеселените й кафяви очи и се удиви от силата на тази жена. Той намаза продълговатата рана с лечебен мехлем, личеше си, че куршумът само е одраскал ребрата на Джена.
— Както изглежда, Ричи е бил шпионин на Наполеон — каза той.
Джена така ахна, че той спря да обработва раната, но едно кимване му подсказа, че реакцията й е предизвикана от удивление, а не от болка.
— Трудно ми е да повярвам, но още в Париж е бил агент на Наполеон. Дори си призна, че той ме е ранил.
— Не е бил Ричи. Той беше жалък страхливец.
Той кимна и я накара да се облегне на възглавницата, за да започне да превързва раната й.
— Именно той ни е проследил от Париж до Брюксел. Жиро, моят секундант, вчера ми каза, че Ди Понти е пристигнал тук в качеството си на представител на Наполеон.
— Ами защо той те предизвика на дуел? А ти защо го накара да го направи?
Джейсън изглеждаше замислен.
— Смятам, че Ди Понти искаше да ме премахне от пътя си, но не знам защо не е казал на Жиро и на другите за мен. Сигурно се е страхувал, че няма да му повярват или пък че може да се откажат от плановете си да освободят Наполеон, като видят, че има проблеми. Що се отнася до мен, този дуел отговаряше на моите цели. Ако Ди Понти по-късно решеше да ме издаде, сянката на този дуел щеше да тегне над него, а и хората вероятно щяха да смятат, че ме клевети от ревност. Така нямаше да могат да разкрият истинската ми самоличност.
Джейсън млъкна, пое си дълбоко въздух и впери поглед в лицето й, притеснен от това какво въздействие ще й окажат следващите му думи.
— Все пак аз нямах намерение да го убивам. Но не мога да отрека, че смъртта му улеснява нещата. Жиро никога няма да разбере, че аз съм британски агент и освен това всички ще смятат, че съм напуснал Ню Орлиънс, за да избегна възмездието. За мен и за моята мисия това положение е повече от изгодно.
Джена разбра, че той се притеснява как ще понесе тя смъртта на Ричи и се постара да го успокои. Надмогвайки болката, тя се пресегна и го погали по бузата.
— Никога не съм смятала, че искаш да го убиеш. И макар да съжалявам, че трябваше да свърши по този начин, разбирам, че така е най-добре за теб. За нас.
Едва беше изрекла тези думи и вратата внезапно се отвори.
Леля Хестър застана в драматична поза на прага и се хвана за гърдите.
— Джена, просто не мога да повярвам на онова, което ми каза мисис Майкълс. Нали няма да бягаме от Ню Орлиънс, както бягахме от Париж? Тук няма никаква опасност.
— Да, скъпа, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но се налага да тръгнем веднага щом превържат раната ми.
Леля Хестър изглеждаше шокирана, сякаш едва сега забеляза в какво срамно положение се намира Джена.
— О, Джена, нима все трябва да те намирам в ръцете на този негодник? Та ти дори не си омъжена за него! — После лицето й се смекчи и тя се усмихна. — Но предполагам, че това скоро ще се промени.
Джейсън довърши превръзката точно когато тя млъкна. Стана и отиде при нея. Взе заоблената й ръка и я приближи до устните си.
— Ако ми позволите да отбележа, лельо Хестър, ние смятаме да променим семейното си положение. Но това не може да стане тук. Страхувам се, че съм изпаднал в беда и се налага да замина без повече бавене.
Впечатлена от неговата галантност и най-после разбрала, че трябва да приеме този мъж заради Джена, леля Хестър кимна.
— Значи трябва да си приготвям багажа. Не че не съм искала да напусна това място.
Джейсън затвори вратата след бъдещата си леля и се върна при Джена.
— А сега, любима, ще трябва да те приготвим.
Няколко минути по-късно той взе куфарчето на Джена, прегърна я през кръста и двамата заслизаха по стълбите. Долу ги чакаха Хестър, мистър и мисис Майкълс и Алфонс. Само те бяха дошли с Джена от Брюксел.
— Бързо докарайте затворената карета — нареди Джейсън. — Трябва да отидем на пристанището.
Макар че обикновено беше много подозрителен, този път Алфонс не се поколеба. Само след няколко минути малката им група вече бе на път.
Когато Джейсън реши да отиде да седне отпред при Алфонс, Джена се вкопчи в него.
Той я целуна леко по устните, за да я успокои.
— Джена, аз трябва да показвам пътя на Алфонс.
— Не искам да ти се случи нещо лошо.
Тя съзнаваше, че нещата вървят прекалено гладко и нервите й бяха изопнати. Толкова скоро двамата с Джейсън щяха да бъдат завинаги заедно и тя се страхуваше, че нещо може да им попречи.
Не беше необходимо да казва нищо на Джейсън, той я разбираше напълно. И на него му се виждаше подозрително, че се измъкват с такава лекота. Щастието, този вечно закъсняващ приятел, най-после бе почти в ръцете му и той се страхуваше, че може отново да го изпусне.
— Имай ми доверие, любов моя — можа само да каже той.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— О, боже, о, боже! — Леля Хестър продължаваше да хленчи така тихо, че шумът от плискането на вълните почти я заглушаваше. Тя кършеше облечените си в ръкавици ръце и се оплакваше: — Какво ли го задържа?
Джена размени съчувствен поглед с мисис Майкълс, която седеше срещу тях в каретата. Всички се притесняваха и бяха изплашени, но само Хестър си позволяваше да бърбори непрекъснато.
— Алфонс, Майкълс, виждате ли нещо? — прошепна Джена, като приближи лице до отвора, който осигуряваше връзка с кочияша.
Сякаш дълги часове бяха изминали, откакто Джейсън ги остави, а едно пристанище винаги можеше да крие опасности. Или пък корабът вече беше отплавал?
— Не, милейди — отговори Алфонс от името на двамата. — Но все още не е изминало много време.
Знаеше, че иска да я успокои и му позволи да го направи. Само Джейсън да се върнеше по-скоро. Щастието беше толкова близко, а тя все се страхуваше, че нещо ще се случи в последния момент и ще ги раздели.
За да минава по-бързо времето, Джена разказа на двете жени за снощното приключение. Не спомена само за това, че Джейсън е английски шпионин. Вече нямаше значение дали знаят за Ричи.
