Скъпи мой сине Пиърс,
Нямаш представа откога чакам да мога да те нарека така, да изкрещя пред целия свят, че ти — и твоята майка — сте мои. Но човек осъзнава някои неща прекалено късно, тъй като едва в края на живота си разбира какво е истински важното и кое — незначително. Извиненията са безсмислени, тъй като никакви слова не могат да върнат онова, което вече е изгубено, нито пък да излекуват прекалено дълбоките рани. Но знай, че страдах ужасно заради собствените си глупост и слабост, тъй като сам се лиших от щастието да живея с жената, която обичах и шанса да познавам нашето дете.
Не мога да изразя колко горд се чувствам, че си наследил състрадателното сърце и силата на характера на майка си, така че твоите деца никога да не познаят агонията от изоставянето, която аз ви накарах да понесете с Кара.
Но стига празни съжаления. Фактът, че четеш това писмо означава, че Трагмор вече го няма и че заплахите му вече не могат да ни навредят. Когато се обърна назад, разбирам какъв глупак съм бил, щом съм му се доверил. Единственото, което мога да кажа в своя защита е, че, в невероятната си наивност, го мислех за свой приятел.
Нека сега да ти обясня неразумните си действия отпреди двайсет и три години, с надеждата, че ще ги разбереш, макар и да не ги приемеш.
По нататък в писмото се описваха подробности за онова, което Трагмор бе загатнал преди смъртта си: че Маркам се бе обърнал към него, подтикван от отчаяното си желание да посещава приюта, като претендирал, че трябва да наглежда детето на някакъв приятел, че Трагмор бе приветствал идеята да го придружава, за да върши незаконните си сделки с Барингс и че след бягството на Пиърс от „Дома на вечната надежда“, когато Маркам поискал да излезе от заговора, маркизът отказал да го пусне.
Пиърс нетърпеливо разгърна страницата, търсейки отговорите, от които се нуждаеше отчаяно.
Трагмор изобщо не се интересуваше дали ще го придружавам при срещите му с Барингс. Единственото, което го вълнуваше, бе да продължавам да плащам за помощта му в началото и да мълча по повод незаконните му деяния. Той сподели с директора на приюта, че възнамерявам да се оттегля и доукраси истината като добави, че уж съм планирал да уведомя властите за нечестните им сделки. Не само, че не бях отправял подобна заплаха, ами дори не бях помислял за такова нещо. Барингс естествено изпадна в паника, а Трагмор беше разчитал точно на това. Двамата се съюзиха срещу мен и обявиха, че ако не изпълня исканията им, маркизът щял да разкрие пред Горната камара цялата схема и да обяви мен за инициатор и извършител, а тях с Барингс — невинни и шокирани, насила въвлечени участници, които бяха разкрили незаконните ми действия и сега търсеха справедливост. Директорът на приюта естествено щеше да потвърди думите на Трагмор. При подобни свидетелски показания нямаше как да спася нито семейството, нито репутацията си.
Не си заслужаваше риска, Пиърс. Много по-лесно беше просто да плащам на Трагмор проклетите му пари и с това да приключа тази работа. И то не само, за да запазя семейното си име и чест. Ти също щеше да бъдеш в опасност, ако откажех. Виждаш ли, сега вече разбирам по какъв начин функционираше мозъкът на маркиза. Той наистина нямаше да се спре, дори ако се наложеше да ме обвини пред Камарата на лордовете. Ако откажех да му сътруднича, той щеше да започне да се рови из миналото ми, докато не откриеше истинската причина за посещенията ми в приюта. И тогава ти също щеше да бъдеш включен в изнудванията му — нещо, което не можех да допусна. Затова аз приех техните условия и започнах самостоятелно да те издирвам. Ако те бях открил веднага, повярвай ми, нямаше да ти се наложи да прекараш всички онези дълги години на улицата. Щях да намеря начин да ти помогна, каквото и да ми струваше това. Но по времето, когато най-после разбрах къде се намираш, ти вече не беше ловък джебчия, а умен млад мъж, поел пътя към успеха. Начинът, по който инвестираше, като внимателно и прецизно избираше изгодните вложения и отхвърляше непечелившите, ми напомняше много за мен самия. Ти се превръщаше в силна страна, с която другите не можеше да не се съобразяват. И все още си такъв. Следователно, синко, вече не се нуждаеш от моята помощ.
Нито пък от мен самия.
Каква ирония, нали? Този, който сега има нужда от теб, съм аз.
На това място Пиърс вдигна глава.
— Холингсби, спомням си, че в деня, в който ме запозна със завещанието на баща ми, ти каза, че той непрекъснато, макар и дискретно, ме държал под око след бягството ми от приюта и следователно познавал острия ми ум и бил сигурен в способността ми да управлявам неговите имения и инвестиции.
Адвокатът кимна.
— И както сам виждаш, действително те е наблюдавал. Казах ти също и че възнамеряваше да дойде лично при теб, но болестта осуети намеренията му. Чети нататък и ще се увериш, че това също е вярно.
Младият мъж сведе поглед към листите в ръката си и продължи.
Не мога да ти върна годините, Пиърс. Нито пък мога да върна красивата ти майка и да я помоля за прошка, задето бях толкова слаб и себичен, че да се разделя с нея. Единственото, което мога да споделя, е фактът, че се проявих като безсърдечен глупак и че не заслужавам нито Кара, нито теб. Знай, че признах това пред себе си отдавна и че единственото, което ме възпираше да се спусна към Уелингбъро и да призная пред теб, че си ми син, бе срамът. Не срам от теб, а срам от мен самия и моята страхливост. Разбираш ли, нямах смелост да видя омразата в очите ти, когато ти кажа кой съм. А сега, когато съм готов дори да рискувам да ме обявиш за свой враг, само и само да мога да застана пред теб и да те нарека мой син, страхувам се, е прекалено късно, тъй като отслабвам с всеки изминал ден и не мога да стана от леглото си. Затова вслушай се в думите ми, Пиърс, отчаяно искам да ти ги кажа, преди да умра.
Ти си невероятен, прекрасен човек, сине. Ти живя в ада, оцеля и сега просперираш, въпреки, или може би именно, поради ужасното си детство. Никога не се съмнявай в твоите качества, тъй като ако на света има човек, който би могъл да се нарече „благороден“, то това си ти. Горд съм, че във вените ти тече моята кръв. А сега, в случай, че четеш тези редове преди края на двегодишния ти срок като херцог Маркам, прочети последното ми писмо до теб, което съм поверил в сигурните ръце на Холингсби. Но не забравяй — независимо дали ще избереш да останеш херцог Маркам или не, ти винаги ще бъдеш моят законен наследник. И това е чест, но не за теб, а за мен.
С безкрайна обич,
твой баща
Пиърс гледа още дълго страниците в ръката си, а пръстите му трепереха.
— Пиърс? — докосна лицето му Дафни. — Добре ли си?
— В продължение на трийсет години живях с мисълта, че той не ме обича достатъчно, за да ме признае — отвърна задавено младият мъж. — Дори когато чух условията на завещанието му, реших, че го е направил, тъй като вече няма да е жив и да бъде унизен от признаването на незаконния си син.
— Той се е ужасявал при мисълта, че може да не го приемеш — рече тихо Дафни. — Освен това е бил уплашен от шантажа на баща ми не само заради самия себе си, а и заради теб. Херцогът се е опитвал да те предпази от него и те е обичал по свой начин. Това са причините да не ти се обади, а не жестокост или презрение. Боже мой, Пиърс, не може да не виждаш колко се е гордеел с теб. То се усеща от всяка написана от него дума.
— Да, така е. — Едно мускулче на челюстта му потрепна. — За какво последно писмо говори той?
— За това. — И Холингсби му подаде втория запечатан плик. — В деня, в който те запознах с условията на завещанието, ти ме попита дали баща ти е предвидил нещо в случай, че нямаш деца или пък създадеш дъщеря вместо син.
