внушително количество доказателства. Предостатъчно, за да се докаже, че тук има доста повече от „кирливите ми ризи“, както ги нарече. Всичките тези страници са изпълнени с факти. — Той се обърна към викария. — Искаш ли да ти разкажа за всяко едно от посещенията ти при Елизабет през изминалите два месеца? За дългите мигове, в които оставахте насаме, в закътаното имение, където я беше заврял Торнтън? Само вие двамката и романтичните жълти рози, които й носеше всеки път. Да не говорим пък за неочакваното ви пътуване в уютната карета от Рътланд до Маркам, където живеете под един покрив и един Бог знае какво правите?
— Разговаряме, Харуик. Нещо, което ти можеш да вършиш само с юмруците си. — Чеймбърс едвам успяваше да говори, толкова беше вбесен. — Дори нечестният ти детектив не би могъл да изфабрикува грехове, които никога не са били извършени. И дълбоко в черното си сърце ти също знаеш много добре, че Елизабет не е способна на измама. Че докато носи твоето име, тя винаги ще ти бъде вярна.
— Да, но в момента тя се опитва да се освободи от моето име, нали така? Поне така ми каза Холингсби, когато се отби в Трагмор, за да ми съобщи, че повече няма да работи за мен.
— Да — сряза го Пиърс. — Точно това прави. И с пълно основание, и двамата го знаем много добре. Ти се отнасяше отвратително с нея, копеле, както и с моята съпруга.
— Аз? Копеле? — Горчив смях. — Мисля, че нещо си се объркал, Торнтън. Копелето си ти, а не аз. Ти си роден от една курва, която бяха изгонили на улицата, където й беше мястото. Ако съдбата беше по- справедлива, тя трябваше да умре още там, докато ти беше в корема й, вместо да прахосва парите на данъкоплатците в скапания приют в Лестър.
Нещо в Пиърс сякаш се скъса.
— Кучи син! — Юмрукът му изсвистя във въздуха и запрати надалеч маркиза.
— Недей, Пиърс — сграбчи го за ръкава викарият. — Той точно това се опитва да те накара да направиш. Не знам поради каква причина иска да се направи на мъченик. — И Чеймбърс посочи към гледащите ги строители и ученици.
— Напразно си хабиш думите, Чеймбърс. — Възвърнал равновесието си, Трагмор бе притиснал носа си с носна кърпичка. — Не можеш да го възпреш, той е като животно. То си му е в кръвта и е подсилено от годините, прекарани на улицата. Нека да покаже пред всички ни каква е истината — че, със или без титла, той си остава нищожеството от приюта. Ако Маркам имаше грам мозък в главата си, той никога нямаше да признае за свой син копелето на Кара Торнтън.
— Млъкни, татко. — Дафни незабелязано бе станала от пейката и сега стоеше, с горящ поглед, до мъжете.
Този път Трагмор изглеждаше поразен.
— А, а, какво е станало с кротката ми малка Дафни?
— Спаси се от отровните ти лапи — сряза го младата жена. — Както и мама. А сега се махай, остави на мира семейството ми и никога повече не се връщай.
Маркизът замислено сви ръката си в юмрук.
— Само посмей и си мъртъв. — Гласът на Пиърс прозвуча убийствено спокойно. — И не ми пука, ако ще цялата Горна камара да дойде да гледа как ще те удуша.
— Не ти пука, така ли?
— Не. Аз съм нищожество от приют, нали не си забравил?
— Харуик. — Елизабет се приближи, чувствайки, че краката й треперят. — Какво искаш? Защо си си направил труда да наемаш детектив? — Уплашеният й поглед се премести от Дафни върху Пиърс и най- накрая се спря върху викария. — Ако завръщането ми в Трагмор е цената, която трябва да платя, за да спася любимите си хора, тогава… — Гласът й я предаде за момент. — Тогава така да бъде.
Маркизът отметна назад глава и се засмя.
— Не се ласкай толкова, скъпа. Всичките ти атрибути са напълно заменими. Честно казано, изобщо не ми пука в чие легло лягаш. Разбира се не възнамерявам да призная това пред църквата или парламента. Онова, което ще им кажа е, че съм бил изоставен от любимата си съпруга, от жената, която съм обичал и за която съм се грижил в продължение на повече от двайсет години. Помисли си за възмущението им, когато прочетат моите документи и научат, че си избягала с твоя любовник от миналото… и, че си се приютила под покрива на един избухлив и нечестен човек. — Трагмор присви устни. — Колко бързичко ще ми дадат развод. И колко тъжно ще бъде това за теб и за Дафни. — И той вдигна триумфиращ поглед към Пиърс. — Не само, че няма да оставя на Елизабет никакъв шанс да започне този развод, ами и ще го получа такъв, че да задоволява собствените ми изисквания, а нея ще я оставя без стотинка.
— Мама не се нуждае от парите ти — сряза го Дафни.
— Така е. А от викария нуждае ли се? — отвърна меко той. — Защото никога няма да го има. Виждате ли, напълно съм съгласен с Чеймбърс — Елизабет е прекалено морална, за да легне с мъж, който не й е съпруг. А аз няма да й оставя възможност да се омъжи отново. — Усмихна се злобно, преди да нанесе последния удар, насочен право в душата на Пиърс. — А Дафни? Дафни повече няма да ми бъде дъщеря. Всъщност, разводът ще анулира нейното съществуване. И тогава, Торнтън, жена ти ще стане копеле също като теб.
Една вена на слепоочието на младия мъж запулсира бясно.
— Колко?
Трагмор вдигна подигравателно вежди.
— Торнтън, да не би да намекваш, че желаеш да преговаряш с мен?
— Попитах „колко“? Достатъчно се позабавлява. А сега ми кажи какво всъщност искаш. Това определено не е твоята съпруга. Нито пък дъщеря ти. Става въпрос за пари. Така че колко ще ти бъдат нужни, за да изоставиш злобните си планове?
По лицето на маркиза не остана и следа от присмех.
— Искам всичките си полици, до една, с печат, че са платени, поставени върху дланта ми, а обидното споразумение, което състави Холингсби — разкъсано на парчета. И освен това искам една разумна месечна издръжка — да речем двайсет хиляди лири, за да си осигурите трайното оттегляне от живота на всички ви.
— А каква гаранция ще получа, че ако изпълня всичко, което желаеш, няма отново да решиш и да започнеш бракоразводното дело?
— Ще подпиша съответен документ. И ще ти предам всички доклади, които ми е написал моят детектив, за срещите на Елизабет с Чеймбърс.
— Ти за глупак ли ме мислиш, Трагмор? — попита Пиърс. — Проклетият ти помощник със сигурност има копия.
— Така е. Тях също ще ти ги дам. — И маркизът се усмихна подигравателно на младия мъж. — Нямаш друг избор, освен да повярваш на думата ми, Торнтън. Вярно е, че рискуваш за моята част от споразумението. Но, също така знаеш, че, като се има предвид стимула, който ще бъдат за мен двайсетте хиляди лири месечно, това е доста малко вероятно. А какво би станало, ако откажеш да изпълниш исканията ми? Би ли могъл да понесеш последствията? Да живееш със съзнанието, че именно ти си обрекъл Дафни да бъде копеле?
Пиърс сви и отпусна юмруци встрани на тялото си.
— Как е да бъдеш притиснат в ъгъла, Торнтън? Да бъдеш заключен в килия, за която само аз имам ключ, да бъдеш измъчван така, както някога ти измъчваше мен?
Това преля чашата.
— Гаден мръсник. — Пиърс се спусна към маркиза и го сграбчи за гърлото. — Какво знаеш ти за затвор и мъчения? Аз просто те лиших от парите ти. А ти изгори душата ми. Моята и на всички останали деца, които измъчваше и пребиваше при всяка възможност.
— Какви деца? За какво, по дяволите, говориш? — изломоти Трагмор, като се опитваше да се освободи.
— „Домът на вечната надежда“. Спомняш ли си? Нали оправният ти детектив те беше информирал за моите корени? За теб беше голямо откритие, че копелето, което държеше твоите полици е наистина копеле и че е прекарал първите десетина години от живота си в приют. И то не в кой да е приют, можеш ли да си представиш, а в онзи, в който си направил безчет доходоносни посещения. Никога не ти е минавало през ума, че ще си спомня за теб, нали? Мислеше си, че си бил също толкова анонимен за мен, колкото аз — за
