— Това бе трогателният начин, по който Алфред предаде във ваши ръце чудото на нашата любов. Молеше Господ да даде на двама ви с Пиърс това, което бе отказал на нас.
— О, мамо. Значи първоначално халката е била предназначена за теб.
— Да — отвърна задавено маркизата. — Дафни, обичах го с цялата си душа, както и той — мен. Но аз просто не можах… не бях достатъчно силна. — И тя завря лице в дланите си.
— Толкова съжалявам. — Дафни се измъкна от леглото и прегърна майка си, сякаш искаше да поеме част от болката й.
— Не би трябвало да плача. Това бе толкова отдавна.
— Но ти все още го обичаш. Както и той — теб.
Мълчание. След малко Елизабет вдигна глава, а по бузите й се стичаха сълзи.
— Някои чувства, струва ми се, никога не се променят, независимо, че така би било много по-добре. Абсолютно си права. Любовта и на двама ни с Алфред изобщо не е намаляла. Но това се отнася и за ограниченията, които от години ни разделят. Бях и продължавам да бъда съпруга на Харуик.
— Преди може би — напомни й Дафни. — Но сега? Сега си съпруга на баща ми само по име. Дори вече не живееш в дома му.
— Това не променя факта, че двамата с него сме дали обет. И нито Алфред, нито аз бихме се съгласили да оскверним нашата любов, като нарушим този обет. В очите на Бог и на хората аз принадлежа на Харуик.
— Не и ако Пиърс успее в това, което е предприел.
Маркизата въздъхна.
— Виждам, че съпругът ти е споделил с теб невероятните си планове относно моето бъдеще.
— Бъди спокойна, мамо. Когато Пиърс се захване с нещо, всички прегради са преодолими. А той е твърдо решен да постигне този развод заради теб. Така че, моля те, не губи вяра.
В очите на Елизабет проблеснаха неуверени искрици надежда.
— Как бих могла? Пиърс не е единственият сигурен, че ще успее да извърши подобен невероятен подвиг. Алфред е не по-малко уверен. Когато си заобиколен с вярата на Пиърс в самия себе си и вярата на Алфред в Пиърс, е трудно да останеш скептик.
— А междувременно… — стисна ръцете на майка си младата жена. — Ти си щастлива, нали, мамо? Виждам го по лицето ти. Далеч си от баща ми, от неговата грубост, на сигурно място в Рътланд. — В очите й блеснаха дяволити светлинки. — Където, както разбирам, викарият те е посещавал.
Елизабет се изчерви като ученичка.
— Да, вярно. Оставаше само по няколко минути, през които само бъбрехме. Но магията е все още тук. Изобщо не е изчезвала през всичките тези години. — Бузите й отново порозовяха. — И всеки път ми носи букет от жълти рози.
— Колко романтично! Почти толкова романтично, колкото и фактът, че след повече от двайсет години, мистър Чеймбърс така и не е намерил друга жена, на която да дари сърцето си. Единствено ти — преди, сега и за в бъдеще.
Маркизата се усмихна на думите на дъщеря си.
— Никога не съм предполагала, че ще те чуя да възхваляваш красотата на любовта, при положение, че израсна в подобна атмосфера. Струва ми се най-големият ми страх беше, че никога няма да можеш да повярваш в един мъж дотолкова, че да си позволиш да го обикнеш. Но всичко това вече се промени, нали?
— Из основи.
— Радвам се — рече простичко Елизабет и обхвана брадичката на Дафни. — Прилича ти да бъдеш влюбена. Както и състоянието на бъдеща майка. Не е нужно да те питам дали Пиърс е във всички отношения това, което си се надявала да бъде.
— Дори повече от най-смелите ми мечти — отвърна младата жена и се усмихна вътрешно при спомена за всички радости, с които я бе дарил бракът й, неща, които майка й никога не би могла да проумее. Убийствената красота на начина, по който я любеше Пиърс, задъханата авантюристичност на факта, да бъдеш съпруга на Бандита на тенекиената чаша и, не можеше да не го признае, несравнимото вълнение да ограбва богаташки домове, заедно с него.
Всичко, което й бе обещал в деня, в който й бе направил предложение, беше изпълнено, осъзна внезапно Дафни. Беше обещал да я освободи от затвора, в който живееше, а то означаваше много повече от това да я измъкне от бруталните лапи на баща й.
То означаваше… струваше й се, че дори сега чува думите му, прошепнати с жар в гората в Трагмор, докато изброяваше всичките й лица, които възнамерява да освободи: „Твоя прекрасен дух, твоя огън, твоята невинност. Цялата теб.“
Е, бе успял. Кой знае кога през последните два месеца Дафни Уиндам бе разцъфнала в Дафни Торнтън.
— Потъна в мисли — промърмори Елизабет и върна дъщеря си към действителността. — И с възможно най-очарователна усмивка на лицето. За какво размишляваш?
— За Пиърс — прошепна развълнувано Дафни. — Той ме освободи, мамо, точно, както ми бе обещал. — Несъзнателно допря длан до корема си. — И, с Божията помощ, двамата с бебето ще освободим на свой ред него.
23
— А сега си спомни обещанието, което измъкнах от теб миналата седмица — предупреди я Пиърс, докато закопчаваше ризата си.
— Обещания — намигна му Дафни. — И съм сигурна, че няма да ми позволиш да забравя нито едно от тях. — Тя прекоси стаята и протегна ръце, за да довърши работата на съпруга си. — Спомням си всяка дума — добави припряно тя, забелязала смръщения поглед на любимия си. — Ще стоя надалеч от училището, докато поправят покрива му, седнала на стол и ще те викам, ако имам нужда от нещо. Какво ще кажеш? — И тя приглади с преувеличен жест ризата му.
— Ризата е в отлично състояние. Иска ми се да съм толкова сигурен и в обещанията ти. Ако вече не бях казал, че ще дойдеш…
— Но ти каза. Освен това идеята децата да участват в ремонта, беше моя. Ще бъда съсипана, ако не ми позволиш да гледам. Моля ти се, Пиърс, няма да изложа ни риск нито себе си, нито бебето. Имаш думата ми. Няма да правя никакъв опит да помагам. Няма да се приближавам даже до колата със строителните материали. Просто ще си седя мирно отстрани и ще наблюдавам радостните лица на децата. Така добре ли е?
Въздишка.
— Добре. — Младият мъж облече сакото си. — Първо нека да закусим. Има още няколко часа до пристигането на работниците, а и няма да те оставя да излезеш от Маркам, ако не сложиш нещо в стомаха си.
— Изядох една препечена филия, преди да стана от леглото — опита се да протестира Дафни.
— Това беше преди четири часа. Посъветвах готвачката да приготви някаква лека закуска за средата на сутринта, подходяща за бъдещи майки. Затова да прекратим спора и да вървим в трапезарията.
— Добре — кимна неохотно младата жена. — Но ако закъснеем…
— Няма да закъснеем.
И Пиърс поведе съпругата си надолу по стълбите. Внезапно тя се спря, дръпна го за ръката и посочи към долния край на стълбището. Той проследи погледа й и се усмихна, когато разбра за какво става въпрос.
В една от нишите на вестибюла, забравили за присъствието на прислугата, стояха Елизабет и Чеймбърс. Бяха погълнати от разговора си и от време на време се смееха тихичко. И макар да ги разделяше разстояние от около една крачка, любовта, която витаеше във въздуха около тях бе дотолкова осезаема, че никакви разстояния не можеха да й попречат.
— Трябва по-скоро да намеря време да отида в Лондон и да се срещна с Колби, адвоката, който нае Холингсби — прошепна в ухото на съпругата си младият мъж и се усмихна. — Непогрешимият ми инстинкт подсказва, че би било разумно да ускорим процедурите около развода.
