Устните на младия мъж бавно се разтегнаха в усмивка.
— Не, приятелю, не мисля, че беше важно.
— Добре — хвана дръжката на вратата Холингсби. — Между другото, прегледай внимателно документите. Ще уредя друга среща в началото на следващата седмица. — Весели искрици в очите. — Преди да сте погълнати напълно от разумната и великодушна задача около ремонта на покрива.
22
— Лангли, сигурен ли си, че никакви посетители не са пристигнали в Маркам тази сутрин?
— Никакви, Ваше Височество — увери икономът Дафни, стиснал зад гърба облечените си в ръкавици ръце.
Младата жена неспокойно прехапа устни.
— Изпратих съобщението на мама и на викария преди повече от четири дни. Днес е петият и вече е почти обяд. Къде, за Бога, се бавят още? — Тя наклони глава. — Може да не си чул каретата им?
— Напълно невероятно, мадам, като се има предвид, че не съм се отделял от входната врата, откакто се е съмнало.
Дафни премигна.
— И защо?
— С ваше позволение, Ваше Височество, нямах възможност. След като ме помолихте за първи път на зазоряване, наблюдавам алеята, която води към къщата.
— О, Лангли, извинявам се. — Младата жена се разкъсваше между смеха и смущението. — Безсрамно злоупотребих с теб. Моля ти се, иди да се насладиш на прекрасните кифлички на готвачката и на чаша чай. Аз ще те заместя.
— Разбира се, че няма да ме заместите, мадам — рече натъртено икономът. — Негово Височество даде строги нареждания, предвид деликатното ви здраве, да не ви оставяме да помагате на прислугата, както имате обичай да правите.
— Деликатното ми здраве ли? — повтори Дафни. — Аз съм бременна, Лангли, а не фатално болна.
Лангли почервеня при директното споменаване на този факт.
— Аз само следвам нареждания, Ваше Височество.
— О, Боже — завъртя очи младата жена. — Добре. Ще кажа на готвачката да ти донесе нещо за хапване.
— Ще ви бъда много благодарен за това. А междувременно ще продължа да наблюдавам алеята, водеща към главния вход. Ако видя майка ви или викария, можете да бъдете сигурна, че ще ви известя незабавно.
— Благодаря, Лангли. — Дафни се усмихна признателно и се запъти към кухнята.
Готвачката се намръщи, когато я видя.
— О, Ваше Височество — смъмри я тя, без да се церемони. — Херцогът даде строги нареждания.
— Знам, знам. Нямам намерение да повдигна дори кутрето си, предвид деликатното положение, в което се намирам — въздъхна тя. — Не се безпокой. Просто дойдох да помоля да дадеш нещо за хапване на Лангли. Бедният дебне на вратата вече повече от пет часа. Ако не сложи нещо в устата си, скоро ще припадне.
Щом разбра, че господарката й няма намерение да оспорва нарежданията на съпруга си, готвачката се успокои, напълни една чиния с топли кифлички и се зае с чая.
— Би трябвало и вие да хапнете нещо от това, мадам. Едва се докоснахте до закуската си.
Стомахът на Дафни се сви.
— Не, благодаря.
— Трябва да поддържате силите си, пък и тези на бебето. Ето. — И тя й подаде чиния с две от въпросните тестени изделия. — Изяжте поне това. — И без да слуша протестите й, готвачката я изпъди от кухнята, след като се увери, че е взела чинията.
Докато се движеше из вестибюла, младата жена се оглеждаше за някое по-прикрито местенце, където да остави нежеланата ароматна закуска. В същото време се опитваше отчаяно да не си поема дълбоко въздух, за да не усеща уханието, тъй като в момента това можеше да има неприятни последици. С всяка следваща стъпка се убеждаваше, че ще изгуби борбата.
— О! Извинете, мадам. — Мери, най-малката дъщеря на главния градинар, изскочи от класната стая точно в мига, в който Дафни мина пред нея. Момиченцето спря рязко и само леко докосна широките поли на херцогинята. — Простете, Ваше Височество. Не ви видях.
Вълните, носещи желанието да повърне, следваха неумолимо една след друга.
— Мери, не са нужни извинения. — Тя преглътна с усилие.
Стеснителното дванайсетгодишно момиченце премигна при вида на явното неразположение на Дафни.
— Току-що свършихме часовете. Не знаех, че сте отпред. — Тя започна бавно да отстъпва. — Не исках да се блъсна във вас.
— Ти не се и блъсна. — Макар да не се чувстваше добре, разбираше, че трябва да намери начин да убеди Мери в нейната невинност. — Мери, заповядай. — И тя внезапно пъхна чинията с кифличките под носа на смаяното дете. — Готвачката направи допълнително от тях. Хапни си.
— А… благодаря ви, мадам — усмихна се неуверено момиченцето. — Аз…
Младата жена така и не чу края на думите й. Спусна се като стрела към тоалетната до учебната стая, която бяха направили съвсем наскоро.
Не беше яла нищо днес, но тялото й сякаш не знаеше за този факт и стомахът й непрекъснато се надигаше в знак на протест. Най-после гаденето престана. Тя се отпусна безсилно на колене и подпря глава на студената стена.
— Опитай това. Ще ти помогне.
Сара й подаде хладен компрес през отворената врата.
— Сложи го на челото си и постой неподвижно една-две минути. Неприятното усещане ще премине.
Дафни с благодарност прие мокрото парче плат и го притисна до пламналото си лице.
— Така. А сега дишай дълбоко и се отпусни.
Гаденето изчезна така внезапно, както се бе появило.
Младата жена вдигна глава и премигна.
— Не чувствам нищо.
Сара се усмихна криво.
— Бъди спокойна, пак ще се появи. Вероятно още утре. — Тя протегна ръка и помогна на Дафни да се изправи. — Ела да седнеш в класната стая. Не си си изяла закуската, нали? — попита тя, докато я водеше от тоалетната към осветената от слънцето класна стая.
Дафни премигна от изненада и поклати глава.
— Така и предположих. Вероятността да ти стане лошо е много по-голяма, когато стомахът ти е празен. Яж прости храни, но никога не пропускай хранене, дори да не се чувстваш гладна — посъветва я Сара.
— Нима причината за неразположението ми е толкова очевидна? — попита херцогинята, като се разположи на един стол.
— Само за онези, които вече са преживели нещо подобно. Видях зеленикавия цвят на лицето ти, когато се спусна към тоалетната. Моят беше подобен през последните няколко седмици.
— Струва ми се, че в това има логика — прошепна Дафни, усетила нещо като разочарование.
— Защо? Да не би да искаш да пазиш в тайна състоянието си?
— О, не — усмихна се младата жена. — Не бих могла да го направя, дори да исках. Всички слуги вече са предупредени от неспокойния ми съпруг. Но за теб е друго — надявах се, да мога да ти го кажа сама.
— И защо? — попита заинтригувана Сара.
— Защото двете с теб сме свързани по някакъв необясним начин. Изглежда самата съдба е определила да се срещнем и да имаме общи моменти в живота си — първо в „Дома на вечната надежда“, после в Бенчли, а сега и двете носим по едно и също време първото си дете. Може би е глупаво, но си мисля, че ни
