— Добре. — Младата жена седна върху един стол. — Казвай за какво става дума.
Съпругът й я погледна замислено.
— Майка ти споделяла ли е някога с теб нещо от своето минало? От времето, преди да се омъжи за баща ти, искам да кажа.
Определено не беше очаквала това.
— Майка ми ли? Не разбирам.
— Споменавала ли е някога, че в живота й е имало друг мъж? Някой, на когото е държала много?
Споменът я връхлетя с такава сила, че беше като удар.
— Всъщност — да. Не директно, а по заобиколен начин. Това стана същата сутрин, когато й казах за твоето предложение. Тя настоя да следвам сърцето си. Онова, което се разбираше от думите й, бе че тя не бе послушала своето сърце и съжаляваше за това. Защо питаш?
— Защото мисля, че знам, на кого е принадлежало сърцето й… и все още принадлежи — добави младият мъж. — И ти също би го разбрала, ако не беше така вътре в цялата ситуация.
— Кой е той?
— Мистър Чеймбърс. — Видя как очите й се разшириха от изумление и продължи да обяснява. — Помисли за това, Снежно пламъче. Вниманието и загрижеността им един за друг, невероятно покровителствения начин, по който той бди над нея и страда заедно с нея. И пръстена. — Той посочи към ръката на съпругата си. — Когато ни венча, той спомена от какво значение била тази халка за него.
— И в този момент мама се разплака — заразсъждава на глас Дафни, а младият мъж видя по очите й, че започва да разбира. — Да, всичко сякаш започва да си идва на мястото. Той познава мама отдавна, тревожи се непрестанно заради бруталността на баща ми към мен, но най-вече към мама. И начина, по който се гледаха в църквата. Тогава си помислих, че това е просто приятелство, но е било много повече. — Тя погледна учудено съпруга си. — Как отгатна?
— Както ти казах, в този случай мога да бъда по-обективен от теб. Стана благодарение на дочути фрази, случайни намеци. — Усмихна се само с ъгълчетата на устата си. — И заради моя непогрешим инстинкт.
Неговата любима не отвърна на усмивката му. Потънала в размисли, тя си играеше с плисетата на полата си.
— Това е ужасно. Не само някога, един Господ знае защо, им е било отнето правото да се обичат, ами и сега не могат да бъдат заедно, макар да спасихме мама от грубостите на баща ми.
— Грешиш.
— Греша ли? — трепна тя. — Мама е негова робиня, негова вещ, знаеш добре това. Как, за Бога, би могла да промени това положение? Да не говорим пък, че е прекалено етична, за да поддържа незаконна връзка. Това се отнася и за викария, който е най-етичният човек на земята.
— Ето тук идва ред на онова, което искам да обсъдя с теб.
— Нищо не разбирам.
Пиърс скръсти ръце пред гърдите си.
— Холингсби ме свърза с един адвокат, известен като експерт в тази област. Възнамерявам да помогна на майка ти да получи законен развод.
— Развод! — повтори думата Дафни, сякаш я чуваше за първи път. — Мама знае ли за това?
— Разбира се. Имам пълно съгласие и готовност за сътрудничество както от нейна страна, така и от викария.
Съпругата му се изправи бавно.
— Не може да се каже, че си стоял без работа. Значи развод. — Тя погледна въпросително любимия си. — Но това няма ли да попречи на мама да се омъжи отново?
— Не, ако разводът е одобрен от парламента. И възнамерявам да направя нужното, за да бъде одобрен.
— Как?
Нова усмивка.
— Аз съм херцог Маркам, не забравяй. По-богат от най-лудите ни мечти, по-влиятелен от всичко, което можем да си представим. Прибави към това хитрост, ловкост и инстинкт, и успехът е гарантиран.
— Това дълго ли ще продължи?
— Ще отнеме известно време. Защо?
— Защото ми е неприятна мисълта, че мама и мистър Чеймбърс ще трябва все още да бъдат разделени. — Дафни прехапа устна. — Въпросът е: какво можем да сторим, за да им помогнем да се видят? — Лицето й светна. — Сетих се! Ще изпратя съобщение на мама, за да й кажа, че съм бременна, че не се чувствам добре и имам нужда от помощта й. Тя незабавно ще пристигне в Маркам. — Лицето на Дафни помръкна също така светкавично, както се бе озарило. — Но как да повикам викария? Какво извинение да измисля?
— Не ти е нужно извинение. Просто му изпрати съобщение, че Елизабет идва в Маркам. Ще изразим загрижеността си за нейната сигурност, тъй като Трагмор със сигурност знае, че тя обитава Рътланд и ще помолим викария да я придружи. Той ще се отзове с не по-малка скорост от нея.
Лицето на младата жена отново засия.
— Казвала ли съм ти, че си чудесен?
— Така ми се струва. — Съпругът й я придърпа по-близо до себе си. — А сега, след като разрешихме световните проблеми и разкрихме тайните си, искам да отидем в моята спалня, за да ти покажа колко чудесна…
Предложението на Пиърс бе прекъснато от почукване по вратата.
— Вероятно тебеширът е пристигнал — засмя се младата жена.
— Заедно с плочите за писане — добави печално съпругът й. — Добре. Ще усмиря ентусиазма си. Но само до довечера, когато…
Ново почукване, съпроводено от „Ваше Височество?“
— Да, Лангли. — Пиърс неохотно пусна любимата си. — Влизай.
Вратата се отвори и икономът огледа колебливо стаята.
— Простете, сър, но мистър Холингсби е дошъл да ви види.
— А, благодаря ти, Лангли. Покани го вътре.
Адвокатът влезе в класната стая с протегната за поздрав ръка.
— Здравей, Торнтън. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.
— Не, разбира се, че не. — Младият мъж запази самообладание, въпреки издайническата червенина, появила се по бузите на съпругата му. — Скъпа моя, познаваш мистър Холингсби, нали?
— Разбира се, виждали сме се в Трагмор. Как сте, сър?
— Много добре, благодаря — поклони се адвокатът. — Поздравления за сватбата, Ваше Ви… мисис… — Той не довърши думите си, а на лицето му се появи озадачено изражение.
— С гордост — мисис Торнтън — помогна му Дафни. — Но формалностите са излишни. Дафни е достатъчно.
Холингсби повдигна едната си вежда.
— Съпругата ти е непочтителна като теб, Торнтън.
— С гордост се съгласявам с мнението ти — усмихна се Пиърс. — С какво мога да ти помогна?
— С нищо. Пристигам направо от… — Ново колебание.
— Дафни е запозната с плана ни във връзка с развода на майка й — информира го младият мъж. — Следователно, ако посещението ти е свързано с това, можеш да говориш.
— Чудесно. Идвам от Трагмор. Маркизът не беше особено доволен от нашия замисъл.
— Не съм и очаквал да бъде доволен.
Херцогинята си пое дълбоко въздух.
— Господа, бихте ли ме извинили. Ще трябва да се заема с писането на писмата, за които говорихме току-що.
Съпругът й я хвана за лакътя.
— Добре ли си?
— Да. Но нямам нужда да слушам за гнева на баща си. Изпитвала съм го на гърба си. И освен това нямам търпение да се заема с осъществяването на нашия план.
