е определено да се движим по паралелни пътища. Заради нас самите, и заради нашите деца — усмихна се Дафни. — Кой знае защо ми е много приятно да знам, че и двете ще създадем нов живот по едно и също време.
— Благодаря — отвърна Сара, видимо трогната. — Това е прекрасна мисъл.
— И напълно откровена — погледна я изпитателно херцогинята. — Чувстваш ли се щастлива в Маркам?
— О, да — проблеснаха очите на Сара. — Никога не съм предполагала какво удоволствие ще изпитвам като уча децата, докато двамата със съпруга ти не ми предоставихте тази възможност. Да имам този шанс, без да ме критикуват или да ми се подиграват… — Младата учителка спря да говори за момент. — Питам се дали можеш да си представиш какво означава това за мен.
— Мога и си го представям — наклони глава Дафни. — Но искам да осъзнаеш колко много даваш ти самата на другите в замяна на полученото. Не само на децата, които се оживиха невероятно още след първите дни от твоето обучение, а и на мен. — Свела поглед към своята рокля, чийто край мачкаше в ръцете си, младата жена добави: — Баща ми е ужасен човек, Сара, със сигурност си го спомняш. Никога не ми разреши да общувам с момичета на моята възраст. Забраняваше ми дори да посещавам местния викарий, който беше единственият ми приятел. Ако имах възможност да се смея с моя връстница, да бъбря, да споделям… щеше да бъде прекрасно. Как ти се струва подобно приятелство?
— Молиш ме да станем приятелки?!
— Какво толкова чудно има в това? — попита озадачена Дафни.
— Честно казано, Ваше Височество, нямаме нищо, което да ни свързва.
— Позволявам си да не се съглася с теб. Според мен имаме много общи неща. С изключение на общественото ни положение, което е чиста случайност. Предлагам да намериш поне още една разлика между нас.
Последва лъчезарна усмивка.
— Ти спечели. — Усмивката изчезна и Сара сведе глава, като внимателно премисляше всяка своя дума. — Иска ми се да бъда твоя приятелка, наистина, много ми се иска. Но, честно казано, не съм сигурна, че знам как да го сторя. Никога не съм споделяла нито смеха си, нито тайните си с когото и да било.
— Може би просто досега не си срещнала човек, който да го е заслужавал.
Този път усмивката беше тъжна.
— Не допускам лесно хората до сърцето си. И, да си призная, никой още не ме е приел в своето.
— Дори и Джеймс ли? — попита тихо Дафни.
— Джеймс. — Очите на Сара се замъглиха от сълзи. — Струва ми се, че той беше изключение. Но в крайна сметка се оказа, че чувствата помежду ни не са били достатъчно силни.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Той пребледня като платно, когато му казах, че съм бременна. После измърмори нещо от рода на това, че трябвало да размисли. От тогава не съм го виждала.
— Може да е бил смаян. Фактът, че ще става баща, особено ако не го е очаквал, сигурно го е объркал.
— „Неочакван“! — повтори Сара. — Възможно е. Но, както ти казах още в Бенчли, той ми даде ясно да разбера какви са намеренията му още в самото начало. Неспокойният му дух не може да бъде опитомен, нито пък би позволил какъвто и да било компромис със своята независимост.
— Обичаше ли те?
— По свой начин — да.
— Казал ли ти го е някога?
Отново по лицето й пробягна тъжна сянка, предизвикана от спомените.
— Да, на няколко пъти.
— Сара — изправи се младата жена. — Джеймс знае ли къде да те намери?
Сара се обърна.
— Не разбираш ли, Ваше Височество. Той не желае да ме намери.
— Името ми е Дафни, а ти не отговори на въпроса ми.
— Не… Дафни. Няма представа къде да ме открие. Освен, разбира се, ако не попита в кръчмата, в която работех и където се запознахме. Когато станах камериерка в Бенчли, аз оставих новия си адрес на съдържателя на кръчмата.
— Разбирам. — Херцогинята я наблюдаваше замислено. Искаше й се да зададе още въпроси, но усещаше нежеланието на своята събеседничка. Въпреки това в главата й започваше да се оформя една идея и вече нямаше търпение да открие Пиърс, за да я сподели с него. — Е, — изкашля се тя, — трябва да отида да се уверя, че Лангли е изял кифличките на готвачката. — Последва усмивка. — Сигурна съм, че реакцията му към тях е била доста по-добра от моята.
Сара излезе с усилие от размислите си.
— Първо иди в кухнята и си вземи чаша слаб чай и някакъв сладкиш. И го изяж. В противен случай ще прекараш и остатъка от деня в гадене и повръщане.
— Убеди ме — засмя се младата жена. — И, Сара? Моля те, помисли за предложението ми. Ще бъда горда да те нарека моя приятелка.
Учителката кимна колебливо.
— Благодаря… Дафни.
Развълнувана, Дафни затвори вратата след себе си, твърдо решена да доведе до край изпълнението на плана си.
— Лангли! — Тя спря до главния вход.
Икономът въздъхна търпеливо.
— Още няма знак от тях, Ваше Височество.
— Нямах намерение да те отегчавам пак, Лангли — увери го младата жена. — Просто исках да се уверя, че си ял.
— Ядох. Три кифли и две чаши чай. Вече съм достатъчно подсилен, за да продължа да наблюдавам доста след пладне.
— Ти си истинско съкровище, Лангли. Благодаря ти.
— Няма защо, мадам.
— Имаш ли представа къде е Пиърс?
— Струва ми се, че херцогът е в кабинета си, Ваше Височество. Спомена, че ще пише последните инструкции за работниците.
— Прекрасно. Отивам да го потърся. — Дафни изкачи три стъпала, но се олюля и премигна, за да проясни главата си. — Лангли, би ли помолил готвачката да изпрати чаша слаб чай и парче лек сладкиш в кабинета на Пиърс?
— Ни най-малко. Веднага ще се погрижа за това. — Икономът смръщи вежди. — Но първо ще ви придружа до кабинета. Изглеждате доста отслабнала, за да се справите сама.
Този път младата жена не се възпротиви и с благодарност се облегна върху ръката на Лангли, докато вървяха по коридора.
— Влез — отвърна на почукването Пиърс.
— Простете, Ваше Височество — започна да обяснява Лангли. — Но херцогинята…
— Дафни… — Младият мъж скокна още преди икономът да бе свършил да говори, прекоси стаята и обви ръка около кръста на съпругата си. После тревожно огледа бледото й лице. — Какво има?
— Нищо — увери го тя. — Просто постъпих глупаво, като пропуснах закуската. Лангли любезно ми предложи да предаде на готвачката да ми донесе нещо за хапване.
— Отивам, сър — побърза да излезе икономът.
Пиърс вдигна младата жена и я занесе до един мек, тапициран стол. В последния момент се отказа да я сложи върху него, обърна се внезапно, седна и я притисна към гърдите си.
— Сега мога да бъда сигурен, че ще останеш малко на едно място. Дявол да го вземе, Снежно пламъче, как да се оправя с теб?
— Отговорите на този въпрос са неограничени по брой — пошегува се тя и се сгуши в рамото му. — Ти сам ме научи на това. Добре съм — добави Дафни, за да заличи тревогата от лицето му. — Просто не съм
