яла.
— Аз сам ще те нахраня. След това ще те заведа в спалнята ти, за да поспиш. От зори не си спряла за момент да ходиш насам-натам.
— Нямам търпение да разбера дали нещо не се е случило между мама и викария.
— Двамата с Лангли ще изпратим да те повикат в мига, в който пристигнат. Нали, Лангли? — обърна се той многозначително към иконома, който току-що бе влязъл отново в кабинета с поднос в ръце.
— Без никакво съмнение, Ваше Височество. — Лангли се изчерви леко, когато видя своята господарка, седнала в скута на съпруга си, но не каза нищо повече, просто постави закуската върху близката маса. — Ще поръчате ли нещо друго, милорд?
— Не. Благодаря.
— Няма защо. А сега, ако ме извините, трябва да се върна на мястото си край входа. — В очите му проблеснаха весели искрици. — Един истински часовой никога не напуска поста си.
Вратата след него се затвори.
Изминаха няколко секунди, изпълнени с мълчание, преди младата жена да обърне невярващ поглед към своя любим.
— Как мислиш, да не би Лангли току-що да се пошегува?
Пиърс се засмя.
— Да, Снежно пламъче, и на мен така ми се стори. Освен това се поизчерви, когато те видя в обятията ми. Лангли изглежда започва да се поотпуска. Надявам се след месец-два да спре да стиска ръцете зад гърба си, когато вляза в стаята. — Младият мъж се присегна и, все още усмихнат, взе парче сладкиш от подноса. — Яж — нареди той и го приближи до устните на съпругата си.
— Да, Ваше Височество. — Тя отдаде шеговито чест и се подчини. — Пиърс, искам да обсъдя нещо с теб…
— Не преди поне две от тези парчета сладкиш да изчезнат от чинията — прекъсна я той. — И толкова чаши чай.
— Добре тогава. — Дафни задъвка покорно и откри смаяна, че Сара имаше право. Дори малко от подходящата храна правеше чудеса. — Чувствам се прекрасно — заяви четвърт час по-късно тя.
— Добре. Значи е време да поспиш.
— Чакай — хвана ръката на съпруга си тя. — Преди да ме отнесеш до леглото, обеща да изслушаш това, което исках да ти кажа.
— Да, вярно — въздъхна Пиърс и отново седна. — Добре, Снежно пламъче, слушам те.
— Става дума за Сара. Пиърс, Джеймс й липсва страшно много. А по начина, по който говори за него, се убеждавам, че и двамата са били истински влюбени един в друг.
— И все пак той я е изоставил, когато разбрал, че е бременна — стисна челюсти младият мъж. — Знаеш добре отношението ми към подобен род действия.
— Знам го. — Дафни го погали по тила. — Но помисли за момент: ами ако сърцето на Джеймс не е съгласно с първоначалното му решение? Ами ако е осъзнал колко безчувствено е постъпил и колко много му липсва Сара?
— За какво намекваш?
— Сара ми каза, че когато променила местоработата си, оставила в кръчмата, в която работила преди това, новия си адрес. Но този адрес вече не е валиден. Нито пък виконт Бенчли има представа, че понастоящем тя е при нас.
— Виконт Бенчли ли? — изсмя се сухо младият мъж. — Това копеле не би помогнало на Джеймс, дори да знаеше къде се намира Сара. Да даде информация на някакъв обикновен човек, не аристократ? Немислимо!
— Тогава значи ще ми помогнеш.
— За какво да ти помогна? Няма да принуждавам този мъж да признае детето си. Ако няма достатъчно достойнство да го стори сам, тогава Сара би била по-добре без него.
— Абсолютно си прав — съгласи се съпругата му. — И никога не бих искала от теб да направиш подобно нещо. Единственото, за което те моля, е да изпратиш някой от твоите хора да оставят съобщение във въпросната кръчма къде се намира понастоящем Сара. В такъв случай, ако Джеймс има почтени намерения, той би могъл да ги осъществи.
— Напълно справедливо.
— И още едно нещо — вдигна умолително очи към любимия си Дафни. — Ако Джеймс се появи, бихме ли могли да намерим някаква работа за него тук, в Маркам? Сара е толкова щастлива тук. Децата я обожават, аз — също. Искам тя да остане при нас.
— Дадено — прокара свитите си пръсти по бузата й Пиърс. — Как е възможно една толкова крехка жена да има такова огромно сърце?
Тя целуна връхчетата на пръстите му.
— Няма как да бъде другояче, ако иска да бъде достойна за твоята любов.
До ушите им достигна звукът от забързани стъпки, последвани от далечен тропот на копита.
— Ваше Височество — почука отвън Лангли. — Идва някаква карета.
Дафни скочи от коленете на съпруга си и се спусна да отвори вратата.
— Мама и викарият ли са това?
Икономът премигна.
— Не съм сигурен. Дотичах тук в мига, в който забелязах приближаващия се екипаж. Беше прекалено далеч, за да различа пътниците в него.
— Тогава да отидем да видим заедно. — Тя се обърна към Пиърс, който също бе станал и се бе приближил до тях. — Сънят ми ще трябва да почака.
— Но само за малко — съгласи се той.
Младата жена пристигна на входната врата точно на време, за да види как Чеймбърс помага на майка й да слезе от каретата.
— Добре дошли. Най-после.
Изпълнена с гордост, Елизабет се спусна да прегърне дъщеря си.
— О, Дафни, не мога да повярвам. Ще имаме бебе! — И тя обхвана лицето на дъщеря си, като я оглеждаше внимателно. — Изглеждаш прекрасно. Малко отслабнала, може би, но щастлива и сияеща.
— Ти също. — Дафни оглеждаше майка си с не по-малко внимание и бе смаяна да открие, че Елизабет изглеждаше с десетина години по-млада, отколкото само преди няколко седмици.
— В бележката си пишеше, че не се чувстваш добре — промърмори разтревожена маркизата. — Толкова ли е зле положението?
— От време на време. И най-неочаквано. Внезапно ми се завива свят и започва да ми се повръща, но изчезва също така бързо. А в останалото време се чувствам прекрасно.
— Е, радвам се, че ме повика. Че ни повика — добави тя, като се усмихна на викария.
— Кокиче — взе ръцете й в своите Чеймбърс. — Много съм щастлив. Дай Боже детето ти да бъде благословено с добро здраве и радостни дни. То вече е благословено да има двама прекрасни родители, които ще го обичат с цялото си сърце.
— О, господин викарий, толкова се радвам, че и двамата сте тук — прегърна го младата жена. — От няколко дни очаквам пристигането ви.
— Трябваше да украся както трябва къщата в Рътланд преди да тръгна — обясни Елизабет. — След като ще посрещна Коледа с вас, исках да създам празнична обстановка за прислугата. Всички бяха толкова добри с мен — усмихна се тя. — Признавам, че пристигнахме в Маркам още преди около час, но ни задържа един ваш приятел.
— Приятел ли?
— Да. Наблюдаваше ни от безопасно разстояние как влизаме през главния вход, но очевидно ме позна и се приближи към пътя, като ме гледаше с надежда. Не можех да го разочаровам, особено когато имам толкова радостен повод за празнуване, какъвто е предстоящото раждане на моето първо внуче. Затова накарах Алфред да спрем дори преди да сме стигнали къщата. В момента твоят приятел си прави пиршество с дивите ягоди и къпини, които донесох от Рътланд и които бях предназначила за пай.
Дафни завъртя очи.
