— Ръсет много добре знае кой ще го поглези, мамо. Несъмнено е развълнуван от идването ти.
— Ти като че ли не го глезиш — отбеляза сухо Пиърс. — Тази лисица яде повече от мен. — Целуна ръката на Елизабет. — Ние сме по-доволни дори от Ръсет да ви приемем в дома си.
— Но поради друга причина, надявам се — отвърна с шега на шегата му тя.
Лангли се плъзна незабелязано покрай тях, за да се заеме с внушителния брой чанти в колата.
— Мамо, сигурна съм, че си спомняш Лангли от първото си посещение тук. — И младата жена го побутна гордо напред. — Той е незаменим член на семейството.
— Как сте, Лангли?
Икономът преглътна няколко пъти, преди да отвърне:
— Добре, миледи.
После се поклони, но не преди Дафни да успее да забележи вълнението в очите му.
— Познаваш се и с мистър Чеймбърс — припомни любезно тя.
— Радвам се да ви видя пак, Лангли — рече викарият.
— Добре дошли, сър. — Нов поклон, след който икономът се изправи, възвърнал напълно хладнокръвието си. — Бихте ли ме извинили. Трябва да повикам няколко лакеи, за да пренесат багажа.
Викарият се загледа след отдалечаващата се фигура на Лангли.
— Отново си извършила едно от твоите вълшебства, Кокиче.
Младата жена повдигна тънките си вежди.
— Какво имаш предвид?
— Вълшебство, което става още по-красиво поради факта, че е неосъзнато и се предлага спонтанно — отбеляза Пиърс, като я гледаше, изпълнен с нежност.
— Точно така — съгласи се Чеймбърс.
— Какво си мърморите вие двамата? — попита Дафни.
— Нищо, Снежно пламъче. — И съпругът й взе ръката й и я сложи върху своята. — Ще разведем ли нашите гости из къщата? В известен смисъл това е първото им посещение в Маркам. Предишния път майка ти остана едва ден и половина, скрита в стаята си. Колкото до викария, едва бяхме привършили десерта, когато ти набързо сложи край на визитата му, като припадна. — Младият мъж се усмихна на Чеймбърс. — Както можеш да се досетиш, вече разбрахме причината за това неразположение.
— Да, вашият бъдещ наследник е съобщавал за своето създаване.
— Една обиколка звучи обещаващо. — Елизабет погледна разтревожена дъщеря си. — Сигурна ли си, че ще издържиш това, скъпа?
— Чувствам се прекрасно, мамо. Наистина.
— Дафни ще бъде с нас само през първите няколко минути — обяви Пиърс с нетърпящ възражения глас. — Ще започнем със стаята, с която Дафни се гордее най-много — новата ни класна стая. След това ще се качим на втория етаж, за да я придружим до спалнята й, където тя ще поспи — нещо, от което има голяма нужда. Съгласна ли си, Снежно пламъче?
— Имам ли друг избор?
— Не.
Небето на запад бе засияло в оранжево, когато Елизабет внесе поднос в стаята на дъщеря си.
— Събуди ли се, скъпа? — попита тя, докато се приближаваше към леглото.
Младата жена се протегна и седна.
— Божичко! Колко е часът?
— Четири и половина. Беше изтощена. — Маркизата постави таблата върху нощното шкафче и седна на края на леглото. — А сега сигурно си гладна. Донесох ти бульон, малко пиле и прясно изпечен хляб.
— Звучи превъзходно. — Дафни подстави подноса върху коленете си и започна да се храни лакомо. — Не мога да си обясня защо съм толкова гладна — успя да изрече тя, докато дъвчеше.
— Защото сега ядеш за двама. Напълно естествено е да желаеш повече.
„Да желае повече“.
Думите на майка й й припомниха защо всъщност бе повикала майка си. Младата жена замислено остави вилицата.
— Мамо, спомняш ли си утрото, когато ти казах за предложението на Пиърс?
— Разбира се.
— Тогава ми каза някои неща… неща, от които ставаше ясно, че някога си била принудена да не послушаш сърцето си и сега съжаляваш за това решение. Спомняш ли си?
Елизабет сведе поглед и започна да си играе със завивките.
— Да, спомням си.
— Това не е моя работа, но въпреки това трябва да те попитам. Мистър Чеймбърс има ли нещо общо с това?
Смаяна, маркизата вдигна очи.
— Откъде знаеш това?
— Не го знам. Пиърс се досети. Той е невероятно прозорлив. — Дафни се приведе напред. — Обичаше ли го, мамо?
— Да, много — кимна, изпълнена с мъка, майка й.
— И той те е обичал. — Нямаше нужда от потвърждение. — Какво стана? Защо се омъжи за баща ми? Как можа… — Тя не довърши думите си.
— Как съм могла да избера отвратителен мъж като баща ти пред прекрасен човек като Алфред ли? — въздъхна майка й, вперила някъде в пространството невиждащия си поглед. — Чудя се дали би могла да си представиш колко пъти съм се питала същото през всички тези години. Може би Господ е искал да стане така, за да се родиш ти.
— Благодаря ти — прошепна младата жена. — Но това не е отговор. Когато си се омъжила за татко, ти си нямала представа колко и какви деца ще бъдат създадени от този брак. Така че, защо?
Елизабет се изправи бавно и се приближи до прозореца.
— Бях на петнайсет години, когато срещнах Алфред. Той беше на двайсет и три. В нашето село се състоя малко тържество в чест на новата църква. Отидох и аз с родителите си. Той беше там, млад свещеник, посветил се на хората и Бога. Струва ми се, че се влюбихме един в друг още в мига, в който се видяхме. — Последва пауза. — За нещастие моите родители нямаха намерение да дадат единствената си дъщеря на някакъв беден викарий, чиито амбиции не бяха насочени към печелене на богатства, а към реализирането на чужди за тях идеали. Ако Алфред си беше поставил за цел да се изкачи сред редиците на висшето духовенство, тогава може би щяха да размислят. Но той нямаше такъв стремеж и те не искаха и да чуят за него. През следващото лято, по време на първото ми участие в лондонските балове, ми бе представен баща ти. Той беше богат, с титла и преуспяващ. Поиска ръката ми и баща ми му я даде.
— А викарият?
— Алфред ме прегръщаше, докато плачех и ме успокояваше, когато споделях пред него, че се страхувам да предизвикам родителите си. А след това ме пусна да си вървя. — Елизабет попи лекичко с кърпичката ъгълчетата на очите си, за да ги избърше от сълзите в тях. — Никога след това не съм виждала дотолкова лишена от себичност постъпка.
Дафни преглътна с усилие буцата, заседнала в гърлото й.
— Двамата мислехте ли да се жените?
— Разбира се. Прекарвахме цели часове, в които си представяхме съвместния живот: дома, в който щяхме да живеем заедно, пълен с нашите деца; градините, които щяхме да засадим с жълти рози. Жълтите рози, — гласът на Елизабет потрепна, — бяха специалният подарък за мен от Алфред. Носеше ми ги винаги, когато ме посещаваше. Те се превърнаха в символ на красотата на нашата любов.
Внезапно, поразена от друго откритие, младата жена вдигна лявата си ръка и се вгледа в деликатната сребърна халка на четвъртия си пръст.
— Пръстенът, който ми даде викарият, за да можем двамата с Пиърс да скрепим брачния си обет…
Елизабет се усмихна, изпълнена с трепет.
