— Прекрасно — кимна разбиращо младият мъж.
— Приятен ден, мистър Холингсби — повдигна полите си любимата му. — Много ми беше приятно да ви видя отново.
— Удоволствието беше взаимно, Дафни. — Адвокатът я проследи с поглед, докато излезе от стаята, след което се обърна към своя домакин. — Надявам се, че не съм я нервирал.
— Не си. Но по-добре е да не я намесваме във всичко това. Не искам да тревожа Дафни, особено пък сега.
— Сега?
Лицето на Пиърс се озари от нежна усмивка.
— Дафни носи моето дете. — И внезапно, предусетил въпроса на Холингсби, добави припряно. — И само, ако си споменал за условията в проклетото завещание, ще накарам да те изхвърлят навън.
— Нямах намерение да го правя. — Очевидно изненадан, адвокатът изучаваше изражението на младия мъж. — Обичаш много съпругата си.
— Много.
— Очевидно и тя изпитва същото. Ти си щастливец, Торнтън.
— Голям щастливец. Любовта на Дафни е най-ценното в живота ми, а скоро ще имаме и дете и тогава ще стана още по-богат. Той ще бъде част от дома ни, ще има и майка, и баща, които го желаят. Никога няма да му се наложи да се бори за оцеляването си, нито пък ще узнае какво значи да бъдеш изоставен.
— А ако той се окаже тя?
Пиърс се усмихна.
— Тогава сигурно ще я разглезя най-безсрамно, особено, ако прилича на майка си.
— Щастлив съм за теб. Дай Боже бъдещето да ти даде всичко, от което те е лишило миналото.
— Само до преди няколко месеца щях да кажа, че това е невъзможно. Но сега, откакто в живота ми се появи Дафни — поклати невярващо глава той, — започвам да вярвам в утрешния ден, в щастието, дори в молитвите.
— Затова ли полагаш такива усилия да помогнеш на лейди Трагмор?
Усмивката на Пиърс изчезна мигновено.
— Не. В случая с Елизабет съм твърдо решен да я освободя от един човек, за когото знам със сигурност, че е чудовище.
— Трагмор те ненавижда не по-малко, отколкото ти — него. О, той буквално загуби ума и дума от яд, когато обявих, че няма да работя повече с него. Да не говорим как се разбесня пък когато научи за развода. Позеленя, когато споменах името ти, макар да положи героични усилия да не се издаде. — Холингсби се засмя. — Наистина мисля, че едва се сдържаше да не ме удари.
— И аз очаквах нещо подобно.
— Имате май доста неща да уреждате помежду си, доколкото разбирам.
— Напълно прав си. — Младият мъж се изкашля. — Съжалявам, че не можах да се явя на срещата, която бе уредил миналата седмица. Имаш ли някаква информация за мен във връзка с развода?
Адвокатът се намръщи замислено.
— Когато получих съобщението ти, че си напуснал Бенчли непосредствено след бала и си се прибрал у дома, болен и прекалено зле, за да пътуваш до Лондон, аз се срещнах сам с Колби — адвоката, когото наех. Той вече е напълно запознат с положението. Донесъл съм списък, където са изброени хонорарите, които трябва да му платиш и плана за действие, който ни предлага. — И той измъкна няколко листа от папката си и ги подаде на Пиърс. — Болестта ти явно е била краткотрайна — добави между другото той. — Изглеждаш напълно здрав.
— Хм? — Младият мъж преглеждаше документите. — О, чувствам се добре както винаги. Очевидно в Бенчли съм ял нещо, което разстрои цялата ми система. Бяха ми необходими няколко дни, за да се оправя. — Той повдигна глава. — Между другото, донесе ли чека за парите от миналата седмица?
— Да — извади желания документ Холингсби. — Да не би да си останал без средства?
Пиърс изви устни.
— Не се страхувай, приятелю. Както знаеш, вече увеличих парите, инвестирани от баща ми. Просто се нуждая от тази сума, за да платя на наетите от мен работници. Ще ги вложа в нещо, което е предприела Дафни.
— Доста добра награда за работници. Какво по-точно е предприела?
— Моята добросърдечна съпруга възнамерява да поправи покрива на селското училище, така че да издържи до края на зимата. А с настъпването на пролетта планира да построи цяло ново училище. Както виждаш — и той обгърна с широк жест класната стая в Маркам, — за Дафни е много важно да даде възможност да учат на онези, които не могат да си го позволят. Причината, поради която се нуждая от въпросния чек, е тази — моята нетърпелива херцогиня е решила твърдо да започне поправката на покрива още тази седмица.
— Колко благородно от страна и на двама ви — погледна го замислено адвокатът. — Рядко може да се види подобно великодушие.
Младият мъж повдигна рамене и трепна от последвалата болка на раненото място, която му припомни, че трябва да бъде по-внимателен при движенията си.
— С удоволствие помагам на онези, които не могат да си помогнат сами. Това дава някакъв смисъл на ада, който преживях. — И той поднови четенето си.
— Нещо измъчва ли те?
— Моля?
— Попитах да не би нещо да те измъчва. Ръката ти май не е съвсем наред. — Холингсби посочи към рамото на Пиърс, което той потъркваше несъзнателно.
— О, не, няма нищо. Помогнах да внесем това голямо бюро — излъга той и посочи със здравата си ръка. — Сигурно съм си разтегнал някой мускул.
— Разбирам. — Холингсби изчака домакинът му отново да започне да чете документите и закрачи безгрижно из класната стая. — Както казах, великодушието ти е възхитително. Човек рядко може да види подобно поведение у някого, като се изключи, естествено, Бандита на тенекиената чаша. — Пауза. — Тъй като стана дума за това, случайно да си чел за последния грабеж на хитрия крадец? Измъкнал се с цяло състояние — бижутата и среброто на виконт Бенчли. И то точно насред коледното парти, което си напуснал. Но този път за малко не хванали неуморния крадец. Говори се, че бил улучен от куршум в рамото.
Пиърс свали страницата, която четеше.
— Да, спомням си, че четох за този инцидент, докато лежах.
— Лежал ли? А, докато си бил болен, искаш да кажеш.
— Холинсгби — присви очи младият мъж. — За какво намекваш?
— Аз ли? За нищо. Защо? Само искам да си призная, че изпитах известно облекчение при вестта, че престъпникът избягал. Изглежда с възрастта започвам да се разнежвам.
— Явно.
Адвокатът прокара пръст по едно от пердетата, изучавайки сложните му шарки.
— Ако можех да дам съвет на Бандита, щях да му кажа, че предизвиква съдбата по най-глупав начин. И щях да му предложа да преразгледа инвестициите си. И не само финансовите. Дори бих му препоръчал да си даде сметка колко нещо притежава и да намери друг начин за постигане на целта си, без да излага на опасност своята свобода, а може би и живота си. И с малко късмет може би бих успял да се добера до него. — Холингсби въздъхна и пусна крайчеца на пердето. — Жалко, че не го познавам.
— Да, жалко. — По това време Пиърс вече бе изоставил всякакви опити да се преструва, че чете. — Холингсби…
— Знаеш ли, току-що си спомних за една среща, която имам в Лондон — прекъсна го адвокатът. Поклати глава с привидно недоволство, затвори папката си и се запъти към вратата. — Не знам какво става с паметта ми тези дни. Сякаш само след секунда забравям за какво е ставало дума преди това. — Спря се и погледна въпросително своя домакин. — Какво обсъждахме току-що? — Той повдигна рамене. — Виждаш ли? Вече не си спомням. А, добре, предполагам, че не е било нещо важно. Прав ли съм, Торнтън? — И той изгледа дръзко Пиърс.
