аз помагам на строителите.
— Умна идея. Така няма опасност Хенри да избяга и да си навлече неприятности. Един строеж е изключително опасно място за малки създания като гущера. — Младият мъж повиши глас, така че да го чуят всички. — Всъщност, един строеж е опасен за всички, които не следват указанията. Следователно всеки от нашите помощници, който не прави това, което му кажат, ще прекара остатъка от деня да наблюдава как Дафни наблюдава Хенри.
Последва всеобщ вопъл.
— Добре — усмихна се Пиърс. — Виждам, че се разбираме прекрасно. А сега да се съберем на едно място и да се приближим предпазливо до училището, така че да приличаме на група, а не на разпасана команда. Тогава и работниците ще могат да ни дадат своите указания.
Децата неохотно започнаха да се събират край младия мъж.
Мис Редмънд отправи сияещ поглед към него, а увисналите й бузи се повдигнаха от пълна с обожание усмивка.
С кашлица, която подозрително приличаше на задавен смях, Чеймбърс отмести глава и се вгледа упорито в строителите, които разтоварваха последните материали.
— Коя сте вий? — попита внезапно Уилям и вдигна глава към Елизабет.
— Аз съм майката на Дафни. Казвам се Елизабет.
— Дафни има майка? — погледна невярващо той. — Но тя е възрастна!
— Вярно — проблеснаха развеселено очите на маркизата. — Но напредналата й възраст е скорошен факт. Съвсем неотдавна тя беше на твоите години. И затова няма нищо чудно, че има майка.
— Ти си хубава — заяви Прудънс, като прегръщаше новата си кукла. — Ти също ли си кокиче?
Погледите на Елизабет и Чеймбърс се срещнаха.
— Знаеш ли, мисля, че съм — докосна русата глава на куклата тя. — Как се казваш и коя е красивата ти приятелка?
— Аз съм Прудънс. А името на куклата ми е Дафни. — И момиченцето смръщи замислено искреното си личице. — Когато Дафни ми я донесе, тя ми каза да й дам някое специално, скъпо за мен име. Тъй и сторих.
— О, Прудънс. — Дафни клекна до нея, а по ресниците й блеснаха сълзи. — Това е може би най- хубавият подарък, който съм получавала. Поласкана съм. Благодаря ти.
— Аз ти дадох да подържиш гущера ми — запротестира Тими. — Туй също й чест.
— Разбира се, че е. Прудънс просто е засвидетелствала по друг начин уважението си. Нали така, Прудънс? — И тя се усмихна заговорнически на момиченцето.
Той отвърна на усмивката й.
— Така.
— Мистър Чеймбърс, шъ можим ли да вдигнем гредите и да заковем плочите? — попита Уилям.
— Да отидем да видим. — И викарият им даде знак да го последват.
— Ще изпратя да ви донесат нещо за сядане — обърна се към съпругата си Пиърс. — А след това ще помогна на работниците. — Очите му светнаха. — А вас, мили дами, оставям да се грижите за Хенри.
След час дъските, които щяха да служат вместо керемиди, вече можеха да влязат в употреба, а тежките дървени подпори, които щяха да подпират новия покрив, лежаха наредени една до друга върху земята. Доведоха два силни коня. Те поклащаха глави, докато един от работниците привърза края на дебело въже за хамута им, а другия — за първата греда, която щяха да издигнат.
Пиърс издърпа Тими по-далеч от конете, а после потърси с очи Дафни.
Тя беше застанала няколко метра по-нататък и се засмя, когато погледите им се срещнаха.
— Ще ми се да не бях давала това глупаво обещание на Пиърс — оплака се на майка си тя. — Искам да помогна.
— О, няма да мине без нашата помощ. — Елизабет се облегна на пейката, която бяха пренесли специално за тях под няколко дървета. — Още един подобен инцидент и Тими ще се присъедини към Хенри. Инстинктът ми подсказва, че няма да бъде сам. Всъщност подозирам, че повечето от децата ще прекарат по-голямата част от времето като наблюдават лудориите на гущера, отколкото като помагат на строителите.
— Несъмнено. — Дафни се огледа. — Къде е викарият?
— Събира пирони за плочите. — Елизабет посочи с ръка. — Виждаш ли? Край сградата.
— А мис Редмънд? Мислех, че с най-голямо удоволствие ще поседне при нас.
— Мис Редмънд очевидно с много по-голямо удоволствие стои край училището и гледа, с изпълнени с обожание очи, съпруга ти — отвърна Елизабет, като погледна крадешком дъщеря си.
И двете избухнаха в смях.
Внезапно към мирната сцена се понесе някаква карета и спря рязко сред строителните материали.
Смехът на Дафни секна.
— Боже мой. — Стисна ръката на майка си и усети, че тя също се бе вледенила.
— Харуик. — Елизабет пребледня като лист хартия и започна да трепери неконтролируемо. — Какво, за Бога, търси тук?
— Торнтън!
Гласът на Трагмор прогърмя като изстрел. Запъти се към Пиърс с широка, решителна крачка, а целият му вид издаваше триумф.
Младият мъж се обърна бавно.
— Трагмор? Какво искаш?
— Съвсем малко — изсмя се маркизът. — Всъщност — всичко. Целият ми живот… и твоят.
— Махай се! — Пиърс инстинктивно се приближи до любимата си, сякаш искаше да я предпази от присъствието на баща й. — Махай се, преди да те изхвърля аз!
Без да се смути ни най-малко, Трагмор погледна в посоката, в която се бе придвижил зет му.
— А, ето ги моята дъщеря-предателка и съпруга-прелюбодейка. Слугите ви не споменаха, че ще намеря и тях тук. А къде е лъжливият викарий? Мислех, че ще допълни приятната картинка.
— Можеш да прекратиш тирадите си, Харуик. — Викарият пусна пироните, които бе събрал и се приближи, за да застане до Пиърс. — Вече извърши предостатъчно зло за цял един човешки живот. Връщай се в Трагмор.
— А, ето те и теб, Чеймбърс. Уплаших се, че ще ме разочароваш. Колкото до връщането ми в Трагмор, точно това е и моето намерение. Но когато го сторя, вече ще бъда богат и влиятелен. — И маркизът отвори папката, която държеше, а очите му блеснаха злобно. — Или, ако не богат и влиятелен, то поне отмъстен както си се полага.
— Ти? Да бъде отмъстено за теб? — изсмя се сухо Пиърс. — Ти си този, който върши гадости, Трагмор, и на теб трябва да се отмъсти.
— Затова ли съпругата ми пуска в леглото си набожния свещеник?
Чеймбърс се наежи.
— Не мърси името на Елизабет, недостоен мошеник такъв! Не и в мое присъствие.
— Колко галантно! — изръкопляска Трагмор. — Нищо чудно, че Елизабет предпочита твоето легло пред моето. Кажи ми, Чеймбърс, в една стая ли си живуркате двамката по време на дългия ви престой в Маркам?
— Не си прави труда да даваш някакъв отговор на този злостен въпрос, господин викарий — проблеснаха от омраза очите на младия мъж.
— Ваше Височество? — извика колебливо бригадирът. — Да чакаме ли?
— Не е необходимо, Малор — отвърна Пиърс, без да отделя погледа си от новодошлия. — Маркизът си тръгва веднага. Започвайте да вдигате гредите. Мис Редмънд, наглеждайте децата.
— Разбира се, Ваше Височество — отзова се веднага учителката и събра около себе си учениците.
Шумовете, характерни за един строеж, се възобновиха.
— Е, Трагмор — рече младият мъж. — Изкара на показ кирливите си ризи, а сега можеш да си вървиш.
— Не още, Торнтън. — И той умишлено бавно извади няколко листа от папката си. — Както виждаш, въпреки огромния брой широкоплещести пазачи, с които си напълнил Рътланд, моят детектив успя да събере
