Конниците на Апокалипсиса

— Марта! Какво правиш? Изпускаш!

— Идвам.

— Кой е? — попита мъжът.

— Една млада жена. Иска да се обади по телефона — отговори Марта, погледна Сузана и въздъхна: — Играят „Джетс“.

Сузана се усмихна разбиращо и поклати глава, сякаш казваше: „Мъже!“. После отиде до масичката с телефона.

— Благодаря ви още веднъж — каза тя и вдигна слушалката. Обърна се с гръб към жената, набра номера на клетъчния телефон в караваната и изчака. Няколко секунди имаше шум, неясен звук и…

Щрак.

— Да! — Беше Вон.

— О, здрасти! — изпищя Сузана радостно — заради госпожа Бергман.

— Влезе ли?

— Да! — И след това, както го бяха репетирали, започна да разказва подробно как току-що завила зад ъгъла, понеже загубила номера на къщата и кой всъщност точно бил той?

— Какво става с пистолета?

Сузана се усмихна — госпожа Бергман не можеше да я види, — издърпа лекичко чекмеджето на масичката, видя пистолета и каза:

— Взех го! Няма проблеми.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Идвам.

Тя продължи да говори няколко секунди след като Вон беше затворил, после затвори, обърна се и се опря на масичката.

— Добре че успяхте да се обадите — отбеляза госпожа Бергман, въпреки че се чувстваше малко неловко от това, че младата жена не бе помръднала от мястото си до телефона. — Наблизо ли е къщата?

Сузана сви рамене, отвори чекмеджето и извади пистолета. Видя уплахата в очите на госпожа Бергман, сложи го зад гърба си и се усмихна.

— Не се плашете. Сериозно.

Мислеше си за Соланж и за това, което й бе казал снощи: „Опитайте се да не ги уплашите. Няма смисъл да се създава паника. Поне засега.“

Точно тогава влезе Хари Бергман — намръщен, с чаша вино в едната ръка и вестник в другата. На шията му на черна каишка висяха очила за четене.

— В двора има кола — каза той сърдито, сякаш това беше най-ужасното нещо на света. После се обърна към Сузана: — Вие коя сте?

— Това е нашата кола — отвърна Сузана.

Хари я погледна, след това погледна жена си и пак Сузана.

— Какво става тук?

За момент никой не проговори. След това от двора се чу стържене, сякаш някой забиваше пирони, а после трясък на метал.

Марта подскочи.

— Какво е това, по дяволите… — каза Хари.

— Караваната ни — отвърна Сузана. Опитваше се да говори успокоително. — Задната й врата все се отваря. Трябва да я смажем.

— Добре — каза Хари и тромаво направи една стъпка към масичката до Сузана.

— А, не — каза тя и вдигна браунинга към него.

Хари замръзна, по-точно се вледени. Жена му излезе пред него.

— Само го оставете. Той не…

— Марта… — почна Хари.

— Вземете каквото искате.

— Благодаря — каза Сузана. — Не е там работата.

Бергманови я погледнаха неразбиращо и тя насмалко да припадне. В същия момент външната врата се отвори и влезе Вон — носеше рязана пушка — небрежно, без да я насочва. Французина бе точно зад него, с пластмасовите белезници, които напоследък се използваха от полицията при масови арести. На входната врата застана Томи — нащрек.

— Сега, слушайте — каза Вон. — Ако направите това, което ви кажем, ще се махнем до десет минути. Честно.

Хари Бергман прегърна жена си и кимна. Не толкова защото бе съгласен, а защото бе твърде уплашен, за да каже нещо.

Французина с белезниците пристъпи зад тях с едно истинско „сил ву пле“, внимателно отмести ръката на Хари от раменете на жена му, изви ръцете му зад гърба и здраво ги стегна. После повтори същото и с нея.

— Добре — каза Вон и се обърна към Сузана. — Знаеш какво да правиш, нали?

Сузана кимна — съвсем лекичко — и загледа как извеждат Бергманови.

— Между другото, вчера говорих със сина ви — каза Вон. — Праща ви много поздрави.

Направо се чу как хлъцнаха.

Външната врата се тресна и се чу гласът на Бергман, уплашен като на малко кученце, което си пази постелката от някой ротвайлер:

— Какво правите? Къде ни водите?

После се чу гласът на Вон, нисък и безизразен:

— В караваната…

„Е, добре“ — помисли си Сузана, потръпна, после извади кърпичка от джоба си и избърса пистолета. След това го сложи в чекмеджето и изтри отпечатъците от пръстите си от него и от телефона. Още какво? Трябваше да изключи телевизора, след това лампите и да затвори външната врата. Всичко трябваше да изглежда сякаш…

Внезапно отвън долетя изплашен, почти кошмарен звук, като предсмъртно хлипане от неописуем ужас. След миг настана тишина. Разтреперана, Сузана изскочи от къщата, сякаш тласкана от силата на нечий чужд страх.

Пред вратата видя Томи — идваше иззад караваната. Бързаше, навел глава и с отворена уста.

— Какво стана?

Томи само поклати глава, седна зад волана и чак тогава каза:

— Не ходи там.

Защо пък да не ходи?

Зави зад ъгъла и видя мъжа — Бергман — на земята. Тялото му трепереше, сякаш бе включено към невидим, но много силен електрически проводник. На няколко метра встрани жена му лежеше по корем върху алеята, затисната от Французина — той я държеше с ръка за врата, а с коляно притискаше кръста й. За секунда очите на Сузана се срещнаха с очите на жената и сякаш нощта между тях потръпна. После Вон прекрачи все още гърчещото се тяло на съпруга й, наведе се над жена му и би инжекцията в рамото й, направо през тънката памучна рокля.

Очите на жената изведнъж се оцъклиха. Връзката между нея и Сузана — смесица от омраза и съжаление — прекъсна, след като десет кубика морфин влязоха в сърцето й. За няколко секунди тя се вдърви, а после омекна. Накрая напрежението напусна тялото й — тя бе мъртва.

На Сузана й трябваше известно време, за да разбере, че не диша. Накрая успя да си поеме дъх и почувства необходимост да обясни защо е тук.

— Чух някакъв звук…

Вон се изправи и кимна.

— Беше мъжът. Изкрейзи, като видя спринцовката.

Французина се покатери в караваната. Там имаше два 250-литрови варела, поставени до бяла метална