Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса
Пролог
Долината Хъдзън
11 ноември 1997
Томи беше нервен. Сузана знаеше, че той обича да говори, но вече петдесет мили не бе казал нито дума. Не че го упрекваше. Тя самата също беше нервна. И възбудена. И уплашена.
Когато излязоха от магистралата, вече се смрачаваше. Включиха фаровете и поеха през хълмистата местност, приличаща на пейзаж на Ралф Лаурън — къщите бяха толкова перфектни, та беше ясно, че са собственост на лекари и адвокати. Това бяха „мини имения“, оградени територии с имена като „Лисича ливада“. В тях не растеше нищо, може би с изключение на спаружени от слънцето домати и лапад.
Докато минаваха покрай института „Омега“, Сузана се зачуди какво е това. Шофьорът Томи само изхъмка. После двамата се изсмяха (малко пресилено) и Сузана си помисли, че ще да е нещо модернистично.
Въпросът беше — и това я правеше нервна — в цялата тази история със зъбите, с изваждането на зъбите. Както и да го гледаш, изваждането на зъбите си е гадно. Като Нюрнберг или нещо подобно. Ако ги хванеха, щеше да е не само убийство, щеше да е… какво? Чарлз Менсън или нещо такова.
Не че тя трябваше да го направи — не би убила и муха. Това си беше работа на Вон — зъбите и пръстите. Както и слагането на инжекциите. Той трябваше да го направи, защото беше лекар. (При това добър. Томи казваше „Вон е стара кримка, нали, Вон?“ Каквото и да значеше това.)
Все пак тя недоумяваше защо трябва да се прави това със зъбите. И с пръстите. Защо просто не ги заровеха? Или още по-добре — да ги хвърлят някъде.
Помисли малко за това, после сви рамене. Соланж правеше странни неща. Понякога просто за ефект, за да го забележат, да ги смае.
Не че това имаше някакво значение. Нямаше да ги хванат. Всичко бе репетирано — от почукването на вратата до белезниците. Нямаше нищо, което да не бяха предвидили.
Като караваната. Тя бе идея на Соланж и беше брилянтна. Вон щеше да има пространство за действие. И да може да направи това, което трябва, дори и да са в движение.
При това всичко бе незабележимо. Защото каравани има навсякъде. Няма място в Америка, където да не ги видиш. Дори и тук ги имаше. Всички ги използваха.
Нейната работа бе да влезе в къщата и да направи така, че Бергманови да не могат да стигнат до пистолета си. Тя всъщност имаше две задачи и причината, поради която всички мислеха, че ще се справи, бе фактът — не се надуваше, това са си реалностите на живота — фактът, че е „хубавичка“. С красотата на мажоретка. И бременна, което я правеше да изглежда уязвима.
Затова хората й се доверяваха, което е важно. Защото Бергманови бяха параноици — сякаш някой е тръгнал да ги убива. Тя се усмихна на тази мисъл. Да си говорим за ирония, а?
Обаче наистина си беше страховито и ужасно. Тя не искаше да има нещо общо с това. Само че трябваше да се направи, защото Соланж беше казал, а Соланж никога не лъжеше. Никога.
И нямаше да е болезнено. Вон беше казал, че те нямало да усетят нищо, само боцкането на спринцовката, като ужилване от пчела. И това щяло да е всичко.
Освен, разбира се, ако нещо не се объркаше. Като например да имат доберман или нещо подобно. Те обаче нямаха куче, защото ако имаха, Лени щеше да каже. Лени им беше син и ако имаше доберман, щеше да каже.
Както Марти направи за пистолета. Не че Марти им беше роднина, но беше близък. Той каза така: „Не мисля, че дъртакът знае как да го използва, но все пак има 38-калибров във вестибюла — на една масичка точно под телефона. Будалках го да си го сложи в кобур, а той вика: «Какъв кобур? Нямам кобур». И не се шегуваше. Този човек живее в друг век.“
И все пак… ако иглата на спринцовката се счупеше или пък жената започнеше да крещи? Всичко можеше да се издъни. Както стана с Риф, когато тя беше малка и колата го блъсна. Баща й се опита го застреля, за да не се мъчи, но беше нервен и не можа да улучи сърцето. Затова… продължи да стреля.
Ако се случеше нещо такова, щеше да има кръв из цялата къща и по тях също. Това, което бяха намислили,
Защото убийството е грешно. Тя го знаеше. Няма „ако“, „и“ или „обаче“. Да убиеш някого е грешно.
Освен ако си войник. А те бяха точно това — тя, и Томи, и Вон, и Французина отзад в караваната. Те бяха войници. Дори рицари. Също като кръстоносците.
Сузана мислеше за Тайната война, войната на Соланж, своята война. Мигачът започна да щрака и караваната зави по някакъв местен път, като подплаши стадо сърни, които пасяха край канавката.
Очуканата каравана с регистрационни номера от Аризона подскачаше и трополеше по пътя, като забавяше при всяка пощенска кутия, след това пак увеличаваше скоростта, после пак забавяше — шофьорът търсеше точния адрес.
Томи се загледа в сребристите залепени букви, измърмори нещо, загаси фаровете, върна малко назад и притаил дъх потегли по дългата алея към къщата.
Сузана се размърда на седалката си и пое дълбоко дъх. После си облиза устните.
Караваната се дотътри по чакъла до входната врата на бяла къща под короната на няколко стари кестена. Томи загаси двигателя, дясната врата се отвори и Сузана се измъкна навън.
Тя беше, както всеки можеше да види — хубавичка, млада и бременна, с големи кафяви очи и пепеляворуси коси. Носеше жълта рокля под развлечен сив пуловер, който й бе твърде голям — като наследство от баща й. С поглед към шофьора, който казваше: „Ето, тръгвам“, тя пак пое дълбоко дъх и тръгна по стълбите между лехите с цветя от двете страни.
Изкачи се на площадката и се поколеба. Внезапно се почувства слаба и уморена. Постоя пред вратата. После почука — много тихичко; тайничко се надяваше, че няма никого.
И наистина не дойде никой, но тя чуваше, че вътре работи телевизор, и почука пак. Този път по-силно. След това почти заблъска по стъклото на вратата.
Накрая една жена към петдесетте погледна през прозорчето.
— Моля?
— Здравейте! — каза Сузана. Изглеждаше овчедушна и хубава.
Марта Бергман погледна корема й, после погледна караваната — един къдрокос младеж (съпругът на младата жена, предположи тя) махаше с ръка. На едната страна на караваната бе изрисувана испанска сеньорита, срамежливо прикрила се зад ветрилото си. Продавачите на каравани обичаха да правят това — рисуваха по колите сцени от местата, откъдето се предполагаше, че са собствениците: каубои, раци и небостъргачи. Марта реши, че караваната е от Ню Мексико или някъде от Югозапада, и попита:
— Какво има?
— Ами… — отговори Сузана и пристъпи от крак на крак. — Загубихме се.
Лицето на Марта омекна.
— Какво търсите?
Младата жена вдигна рамене.
— Загубихме номера. Знаем обаче, че е една от тези къщи — една от къщите на Бойс Роуд.
— Това е дълга улица, мила.
— Ако… ако мога да използвам телефона ви… да се обадя на брат си.
Марта се намръщи. После погледна корема на Сузана и внезапно успокоена, се усмихна, махна верижката от вратата и отвори.
— Разбира се. Влезте. Телефонът е ето там — на масичката.
— Благодаря — каза Сузана и влезе във вестибюла. — О, каква красива къща! — Всъщност приличаше точно на къщата на родителите й, с изкуствения паркет в стаите и натруфените мебели.
От съседната стая мъжки глас надвика звука на телевизора:
