Когато докторът си тръгна, Канг го попита какво трябва да прави в негово отсъствие, но старецът не му отговори. Само си запали поредната цигара и като се облегна на прозореца на колата, посочи зданието, където бяха труповете.
— Всичко това — каза — е от Испанската дама. Испанската дама го е причинила.
Въпреки че на Канг не му беше работа да противоречи на важен лекар от Пхенян, не можа да се сдържи и докато колата потегляше, възрази:
— Докторе, не може да е така! Не сме имали никакви посетители. Никакви външни хора…
Колата потегли и Канг изкрещя:
— Какво да правя?
Старецът се обърна на седалката си и поклати глава, сякаш Канг се е побъркал.
Това обаче вече нямаше значение. Старецът се връщаше. С лекарства и булдозери да погребат мъртвите.
Канг знаеше, че трябва да се спусне по хълма, за да помогне на войниците. Студът обаче го разколеба. Каквито и лекарства да носеше армията, каквато й храна да караха, едва ли носеха дърва за огрев и би било глупаво, след като се е изкачил толкова високо в този студ, да се върне с празни ръце.
Той се спусна на стотина метра надолу, избра едно малко дръвче и коленичил в снега, започна да го реже с триона. Дръвчето беше жилаво и се огъваше, но накрая се предаде и Канг се изправи. Завърза въжето малко над отрязаното, обърна се и го повлече нагоре по склона.
На билото се спря, за да си поеме дъх, и това, което видя, го стресна. Почти на километър на юг половината от конвоя — три камиона и един влекач — бяха спрели и чакаха. В същото време другите камиони продължаваха бавно да се придвижват… през селото.
С изключение на джипа. Той бе спрял на малкото площадче, което в миналите, по-добри времена служеше като пазарче за местните селяни. В студа то привличаше селяните като магнит. Канг знаеше какво точно чакат — лекарства, храна и новини.
Тръгна пак, но се поколеба. Конвоят на юг от градчето не бе помръднал. Камионите стояха по средата на пътя с изгасени двигатели, а войниците се разхождаха около тях и пушеха, преметнали калашниците си на рамо.
На север се повтаряше същата картина. Другата половина от конвоя бе спряла на километър от Таси-ко. Войниците бяха скочили от камионите, стояха и чакаха. Много притеснителна гледка, дори и когато я гледаш от високо. Селото сякаш беше под карантина. Въпреки че се разтревожи от това, Канг разбра смисъла. Каквото и зло да имаше в Таси-ко, то трябваше да бъде ограничено. Измамена от Китай, разорена от наводнения и измъчена от глад, страната му трудно щеше да издържи ново бедствие.
Отново започна да си мисли лоши и опасни неща. Това, което мислеше обаче, беше истината. Втората истина беше, че е много уморен, а когато бе така уморен, не му стигаше енергия „да нахрани градинката на мисълта“.
Това беше метафората, на която Канг бе научен в армията, където служи като фелдшер шест години в демилитаризираната зона. Някои мисли бяха цветя, други бяха семена, а трети — усойници. Трябва постоянно да си нащрек, за да разбереш коя каква е.
„Постоянната бдителност“ изискваше повече енергия, отколкото Канг можеше да отдели. През годините бе загубил твърде много — крака си от противопехотна мина, а жена си от болест. През последната седмица бе ял само трева и корени и сега — сега съзнанието му беше като градина. Всичко се проваляше, но не му пукаше. Какво можеше да направи за него светът?
Внезапно на площада забоботи високоговорител. Канг се напъна да чуе какво казват, но не можа да разбере нищо. Можеше да види обаче резултата — хората се отдалечиха от джипа и се върнаха по къщите си. Малко след това цялото село — ниските дървени къщи и изоставената работилница — изглеждаше почти празно. Джипът напусна площада, оставяйки след себе си бял пушек, и пое към втората група камиони.
„Първо карантина — помисли си Канг, — а сега полицейски час.“ Но по обяд? Защо? И какво ставаше с лекарите? Къде бяха? Той се намръщи. Това, което виждаше, нямаше смисъл. Инстинктите му подсказваха да е предпазлив. Макар да беше малко вероятно някой отдолу да го забележи, той съблече червената жилетка, която жена му бе оплела от един разплетен стар пуловер, пъхна я под палтенцето си и седна върху дървото, което влачеше. След това отчупи една клонка, задъвка я и загледа пътя.
През следващия час не се случи нищо. Ако се изключеха войниците и барикадите, пътят към Пхенян бе пуст. Прекалено пуст. Никога не беше бил претоварен, но сега беше съвсем празен. Нито една кола, камион или пешеходец не се придвижиха до двете барикади. Това можеше да означава, че има и други барикади, по-далече от селището, и че тези, които виждаше, имат по-различни цели от това, което си бе представял. Не бяха сложени, за да спират движението
Сърцето на Канг се разхлопа.
Внезапно, като по даден знак, войниците от двата края на селото наскачаха в канавките. Канг не можеше да разбере какво става дори когато видя самолета да се появява иззад планината.
Като всеки друг самолет, който бе виждал, и този беше военен. Корпусът му бе боядисан в мътнокафяв защитен цвят. Канг гледаше как самолетът приближава Таси-ко и слушаше как моторите му бръмчат в ледения въздух. Внезапно от корпуса на самолета се отдели нещо и започна да пада към селото. Канг не можеше да повярва на очите си. Самолетът зави на изток и бързо изчезна. Канг несъзнателно се изправи.
Отвори уста да извика — на самолета, на селото, на войниците — но бе твърде късно. Светът се разтресе. Появи се силен блясък и дълбок тътен изсмука въздуха от небето. За миг Канг видя изпепеляваща вълна от светлина да се разлива във всички посоки от Таси-ко. След това в хребета се блъсна гореща вълна и го събори. Той се задъха, опита се да си поеме дъх и се паникьоса, като разбра, че няма въздух — само горещина и миризма на изгорели косми.
„Убиват всички!“ Разтреперан, той се подхлъзна по леда и падна тежко по гръб. Пред очите му проблеснаха светлини, нещо пукна дълбоко в главата му. Зрението му се замъгли и последното нещо, което видя, преди да загуби съзнание, бе Таси-ко, гърчещо се в море от пламъци.
Събуди се. Беше тъмно и във въздуха се носеше остър мирис на пушек. Кожата от лицето му сякаш беше смъкната. Тилът му бумтеше като барабан. Той докосна мястото на болката точно зад ухото и незабавно отдръпна ръка — течеше му кръв. За момент му се догади, но не повърна.
В далечината се чуваше буботенето на машини, малко наляво и доста по-ниско.
По-ниско? Къде всъщност беше той?
Бавно се изправи и се огледа. Беше на хълма точно над Таси-ко. Склонът беше хлъзгав от поледицата и тук-там през снега се подаваха връхчетата на храстчета. Долу видя булдозери — мачкаха натрошени тухли, осветени от фаровете на няколко камиона.
Намираше се толкова високо, че можеше да види фабриката отгоре. Но как се бе изкачил тук? Събираше дърва и… Болката в главата не му позволяваше да мисли. Поток от накъсани образи преминаваше през съзнанието му — джип, лицето на жена му — огън.
Трябваше му лекар и той инстинктивно извика към хората долу. Те, разбира се, не го чуха. Канг тръгна надолу. Поточе от дребни камъчета го изпревари като малка лавина. Когато се приближи, видя, че това не са служителите от фабриката, а войници — и че всичките са с противогази.
Защо?
Един от войниците го видя и викна нещо. Облекчен, Канг спря да си поеме дъх между два големи камъка, помаха с ръка и също извика. И тогава стана нещо странно. Войникът вдигна автомата си и започна да стреля — с къси откоси, подобни на телеграфен код.
И внезапно всичко свърши. Канг изведнъж осъзна къде се намира — на склона над Таси-ко. И си спомни: „Убиват всички!“
Куршумите започнаха да цепят камъка под него, но Канг не помръдна. Взираше се напред, без да вижда войниците, тичащи към него, втренчен в пустошта, която димеше под фаровете на камионите. Таси-ко бе изчезнало. Това го уплаши повече от куршумите. Уплаши го по начин, който никога не бе изпитвал, защото това беше страх, който нямаше нито произход, нито център. Той идваше едновременно и отвън, и отвътре. Това беше ужас — чист и първичен, и изгаряше като огън.
