„Твърде далече е — помисли си Франк. — Закъснях.“ Соланж грабна автомата. Отне му само секунда, по-малко от секунда, да напипа спусъка, да вдигне оръжието и да стреля…
Огнена болка. После Франк чу два изстрела и се стовари върху Соланж. Той изпусна автомата и тилът му се удари в бетона. Франк отстъпи, замахна с дясната си ръка и му изби поне три зъба. Удари го пак. После пак и пак — и накрая заби чело в носа му.
Гуруто вече не можеше да се държи на крака. Франк отново го удари в червената пихтия в центъра на това, което допреди малко беше било лице. Във въздуха плиснаха капчици кръв. След това Франк го хвана за косата, обърна го и блъсна лицето му в стената. Веднъж, два пъти, трети. Соланж се люлееше, сякаш се чудеше накъде да падне. Франк му помогна, като вложи цялата си сила в удара с ръба на дланта си в основата на черепа му. Чу се хрущене и Соланж се отпусна като парцалена кукла.
Франк вече чуваше полицията. Тичаха по тунела. На вратата се показаха двама работници от топлоцентралата. Той отстъпи една крачка и вдигна крак, за да забие тока си в гърдите на Соланж — и изведнъж разбра, че нещо не е наред. Чувстваше се много слаб и не можеше да диша. Гърдите му бяха мокри. От какво? Погледна надолу.
„Господи — помисли си. — Умирам…“
Епилог
Всъщност наистина почти умря от загуба на кръв.
Беше прострелян два пъти в гърдите и един от куршумите се бе отклонил, бе разкъсал кръвоносни съдове и меки тъкани и бе спрял на един сантиметър от гръбнака му. Почти цяла седмица лежа в интензивното отделение на Презвитерианската болница в Колумбия — дишаше през кислородна маска и го хранеха през тръба. След две операции лекарят най-после обяви, че е вън от опасност и ще живее. И го изпрати в отделна стая във ВИП-отделението.
Това беше и за добро, и за зло. За добро, защото стаята беше голяма, светла, добре обзаведена, с канапе до широките прозорци. Това би било чудесно за Ани, ако някога му позволяха посетители. Лошото беше, че в стаята нямаше телефон. Това бе странно, защото той знаеше, че неговата застрахователна компания никога няма да плати за подобна стая — поне не и през следващите милион години — и знаеше, че това е известно и на болницата. Освен това той не беше ВИП — освен може би за Ани.
Все пак… беше тук.
Попита доктора какво става, но той само му каза:
— Не се притеснявайте. Наречете го повишение.
— Добре — съгласи се Франк. — Но към повишението няма ли телефон?
— Е, все още не.
— А посетители?
— О, има, разбира се. Много скоро. Когато поукрепнете.
В началото това го устройваше, защото беше така замаян от болкоуспокояващите, че през повечето време не знаеше къде се намира.
След четири или пет дни обаче започна да осъзнава, че нещо не е наред. Може би щеше да опита да се измъкне с количката, ако една сутрин лекарят не бе отворил вратата и не бе казал:
— Имате посещение.
Франк се усмихна и се надигна на възглавниците. Усмивката му обаче угасна, когато видя, че това не е Ани. Беше някакъв полковник от Военновъздушните сили.
— Тейлър Фич — представи се полковникът и му подаде ръка.
— Добре дошли — отговори Франк сдържано. Стиснаха си ръцете и Франк попита:
— Какво има?
— Преди да започнем краткия ни разговор — каза полковникът, като извади лист хартия от дипломатическото си куфарче — надявам се, че ще подпишете това. Просто техническа подробност.
Подаде листа на Франк и с надежда извади писалка от джоба си.
Франк погледна листа. Беше съгласие за „неразпространяване на информация“.
— Без мен — каза той. — Благодаря.
Полковникът прибра споразумението в куфарчето си и въздъхна, но не много дълбоко.
— Е, нищо.
Франк вдигна рамене.
— Аз съм журналист. Плащат ми да пиша. А това е добра история.
Фич кимна.
— Да, това е страхотна история. Дума да няма. — След това се намръщи. — Не можете обаче да я публикувате.
Франк го изгледа злобно.
— Познаваме ли се?
Фич поклати глава.
— Не.
— Срещал съм обаче името ви.
Полковникът като че ли се почувства неудобно.
— Може би. Бях много активен бойскаут.
— Не мисля, че е оттам.
— Е, добре — каза Фич. — Това няма нищо общо. Аз…
Франк обърна глава към прозореца, намръщи се и каза:
— Беше в пътния лист.
— Кое?
— Името ви. — Помисли още малко и се сети. — Спомних си! Вие летяхте от Хамерфест с Ани и Глисън.
— С кого? — попита Фич.
— С Нийл Глисън.
— Не го познавам.
— Да де — отвърна му Франк и сдържа смеха си, от който гърдите щяха да го заболят. — Не мисля, че някой от нас наистина познава господин Глисън. Не мисля, че някой от нас в действителност иска да го познава. Той обаче беше ваш спътник. — Спря и се вгледа в посетителя си. — Трябваше да ви разгледам по-внимателно, но бях зает. Това наистина ли ви е униформата, или е просто костюм?
Фич се ухили.
— Аз съм от запаса.
— ЦРУ, нали?
— Нека ви покажа нещо — каза Фич, извади нещо като брошурка от куфарчето си и я подаде на Франк. — Отбелязал съм страницата.
Франк погледна корицата: „Федерален регистър“. Отвори я на отбелязаната тринадесета страница.
— Искате да прочета това?
— Просто за да имате представа — отвърна благо Фич. Под заглавие „Декларация за обявяване на извънредно положение“ бе публикувано писмо до Конгреса от Президента на Съединените щати.
Тъй като политиката и действията на правителството на Корейската народнодемократична република (КНДР) продължават да заплашват националната сигурност, външната политика и икономиката на САЩ, обявява се извънредно положение в съответствие със Закона за извънредното положение.
Франк го погледна.
— Е, и?
— Опитвам де да ви спестя някои неприятности.
— Откъде накъде?
— Преди да започнем, искам да разберете, че всички са ви много благодарни за това, което направихте. Сериозно го казвам.
