Внезапно на Франк му просветна. Не знаеше защо, но разбра, че трябва да настигне караваната.
— Това е Испанската дама! Нарисувана е „сеньорита“, но…
— Разбрах — кратко му отвърна Ани. Опитваше се да не изостава.
Стигнаха до ъгъла и Франк се огледа за такси. Нямаше. Видя една черна лимузина, чакаща пред някакъв ресторант на Стоун Стрийт. Шофьорът й се бе подпрял на предната броня и четеше вестник. Франк мина покрай колата и като видя ключовете на таблото, каза на Ани да седне на задната седалка и да заключи вратата.
— Но…
— Направи го — каза той и тя се подчини, макар и с неохота. Вратата се хлопна.
— Ей! — възкликна изненадано шофьорът. — Ей, госпожо, какво правите? — Раздразнено се смъкна от бронята и отиде до вратата точно в момента, в който Ани я заключваше.
— Слезте! — развика се той и зачука по прозореца.
— Момент — каза Франк, заобиколи откъм шофьорската врата и я отвори. — Аз ще се оправя с нея.
Качи се, затвори вратата и завъртя ключа в стартера. Лимузината запали със силно бръмчене и шофьорът извика нещо. Колата потегли. Франк виждаше в огледалото как шофьорът тича зад колата и крещи за полиция. След това завиха зад ъгъла и той изчезна.
Всичко това отне по-малко от минута, но въпреки това въпрос на късмет беше, че видяха караваната. Може би шофьорът й се бе объркал в многобройните улички около Световния търговски център или просто колата беше бавна. След по-малко от минута я засякоха на една пресечка отпред да се движи по „Фултън“ към „Рузвелт“.
Светофарите пречеха, защото светваха червено точно когато Франк стигаше до пресечките, но това нямаше значение. Би се зарадвал да види светлини на полицейска кола, но естествено наблизо нямаше никакъв полицай.
В колата обаче имаше телефон и Франк каза на Ани да се обади на Глисън.
— Как? — попита тя. — Не знам номера.
— Просто му се обади. Звънни във вашингтонския офис на ФБР. Кажи им, че случаят е спешен. Кажи им за Соланж. Това ще привлече вниманието им. Направи същото с Федералната агенция за управление в критични ситуации и с бреговата охрана. Все някой от тях трябва да те свърже.
— Не им знам телефоните!
Франк въздъхна.
— Звънни на „Справки“.
— А те как ще ни се обадят? Нали сме в крадена кола!
Той си пое дълбоко въздух, издиша и отвърна:
— Знам, че не обичаш да говориш по телефона.
— Нямам предвид това — възрази Ани. — Как да им кажа да се свържат с нас?
— Това е ФБР — отвърна Франк. — Те си имат система за идентифициране на обажданията. Мен ако питаш, сигурно могат да установят и ДНК-то ти по телефона, ако говориш достатъчно дълго.
Тя се намръщи, след това вдигна телефона и започна да набира. Гледаше слушалката, като че ли е змия.
През това време Франк държеше под око караваната. Движението беше натоварено — броня до броня — и колите караха с не повече от четирийсет километра в час, така че той успяваше да следи караваната, която бе на стотина метра пред него.
Франк пусна радиото и намери станция с новини. Но нямаше нищо за ферибота на Стейтън Айлънд, за Храма или нещо друго, което да ги интересува. Минаха през моста „Уилямсбърг“.
— Това е работа на Глисън — отбеляза Франк и посочи радиото. — На Глисън и на ФАУКС. Ако зависи от тях, ще трябва да имаш специално разрешение, за да получиш и прогнозата за времето.
На 96-та улица караваната отби и Франк я последва.
Отново обаче светофарите му изиграха номер. Караваната мина през една пресечка на жълто, но нямаше начин Франк и Ани да я последват. Поток от коли им пресичаше пътя и…
— По дяволите! — изкрещя Франк, удари с ръка по волана и се отпусна на седалката.
Когато светофарът най-сетне се смени — на Франк му се стори, че мина почти час — той подкара колата, без изобщо да има представа накъде. След една пресечка зави надясно и тръгна към Харлем.
— Защо Харлем? — попита Ани.
— Защо пък не? — отговори той. Оглеждаше се с надеждата да види караваната.
Минаха три или четири минути и Ани триумфално му подаде телефона.
— Хванах го.
— Глисън? — каза Франк в слушалката.
— Дано да си заслужава — отговори агентът на ФБР. — Защото си имаме доста работа и без теб!
— Мисля, че от ферибота е слязъл някой, който не е трябвало да слиза.
— Какво искаш да кажеш?
Франк му каза за караваната.
— След тях ли сте? — попита Глисън. — Къде се намирате?
— Загубих ги в Харлем — отвърна Франк. — Но са някъде наблизо. Или поне доскоро бяха. Във всеки случай аз съм на 122-ра и… кое е тук?… Трето Авеню.
— Ще ти пратя на помощ нюйоркската полиция.
— Това, което ме притеснява, е дали в караваната има вирус.
— Знам.
— Какво искаш да кажеш с това „знам“?
— Направихме идентификация на гласа на човека, с когото преговарям.
— Е, и?
— Не е Соланж.
— Какво?! Тогава кой е?
— Какво значение има кой е? Това е някакво фалшименто! Може да е Литъл Ричард. Или не знам кой си… На кого му пука кой е? Важното е, че не е Соланж.
— Дай ми номера си — каза Франк. — В случай, че открием караваната.
Глисън му го даде и затвори.
— Соланж е на свобода — каза Франк. — „Преговарят“ не с когото трябва.
Ани отчаяно въздъхна.
След пет минути видяха караваната. Бе паркирана до ъгъла на Медисън Авеню и 132-ра улица. Франк внимателно спря зад нея и каза на Ани да звънне на Глисън и да му каже къде са я намерили. След това слезе от колата и предпазливо тръгна към предницата на караваната.
Зад кормилото седеше жена и кърмеше бебето си. Веднага я позна. Беше същата кучка-мадона, която му размести чакрите преди две седмици и омаза волана на колата му с мръсотия, която почти го прати в отвъдното.
— Много мило! — каза той, дръпна вратата и посегна да вземе ключовете от таблото.
— Закъснял си! — отговори тя. Гледаше бебето, сякаш изобщо не се интересуваше от Франк.
— Къде отиде той?
— Да ти го начукам.
Той понечи да я измъкне от кабината, но после се отказа и просто тресна вратата и отиде при Ани.
— Полицията идва — каза тя.
Франк кимна, сграбчи дръжката на задната врата и я отвори. Видя това, което и бездруго беше очаквал — фалшива преграда, около половин метър, между кабината и каросерията. Част от преградата беше отворена — Соланж я бе оставил така след излизането си.
— Там е бил, когато са слезли от ферибота — поясни очевидното Франк.
— Кой е шофьорът? — попита Ани.
— Помниш ли онази мръсница, която твърдеше, че съм си оставил фаровете включени?
— Сериозно?
Франк кимна.
