— Той иска да акостираш. По-опасен си тук, във водата. Така че трябва да се пазариш. Кажи му, че ще размениш аерозолното устройство за самолет до Куба. Ако му дадеш това, ще получиш всичко, което поискаш.
— А после?
Соланж вдигна рамене.
— Ваксиниран си. Заминавай за Куба. — Французинът изглеждаше смутен. — Не разбираш ли? — засмя се Соланж и посочи думата на тениската му. — Ти наследяваш Земята, идиот такъв! Тя е твоя, човече!
— Не се обиждайте — каза Глисън, докато Франк и Ани се качваха в моторницата. — Направих това, което бях длъжен да направя.
— Наистина ли мислите, че всичко е свършило?
Глисън посочи ферибота, който бе завързан за кея.
— Да. С изключение на шумотевицата, мисля, че е свършило. В противен случай нямаше да слезете на брега.
— Е, добре — каза Франк. Помъчи се да не го каже прекалено скептично.
— Разменихме пици срещу хора — настоя Глисън. — Такава сделка винаги ще приема.
— Кой не би я приел — съгласи се Ани.
— Вижте, след десет минути много жени и деца ще започнат да слизат от ферибота, а след това ще трябва да се справим с аерозолната установка. Така че ще можете да чуете Дебелата дама.
„Ти си Дебела дама“ — помисли си Франк и му махна, когато моторницата тръгна към брега.
— Беше прекалено лесно — каза Ани.
— Знам.
— Какво мислиш, че ще се опитат да направят? Да пръскат от пристанището?
Франк поклати глава.
— Глисън няма да им позволи да се приближат до аерозолното устройство. Ще ги разкъса на парченца.
— Тогава… какво?
— Не знам. Нещо друго.
Светлините във финансовия квартал вече блещукаха. На изток Бруклинският мост се простираше над реката като черно-бяла дъга. По заповед на Глисън моторницата ги остави на един кей близо до Олд Шип, на една пресечка зад полицейския кордон.
— Къде искаш да отидем? — попита Ани.
— Никъде. Искам да гледам ферибота.
Сузана се постара Стивън да бъде добре настанен в бебешката седалка, след това включи на скорост и караваната потегли. „Който превари, той ще натовари“ — помисли си. Чак сега разбра защо е било толкова важно караваната да е първото превозно средство, качило се на ферибота. Соланж бе помислил за всичко.
Докато караваната се измъкваше от ферибота и потегляше по улицата, тя видя другите жени и деца, които се изсипваха на пристанището. Районът беше пуст, с изключение на някакво медицинско лице, което насочваше всички към палатката за бърза помощ в близкия Батъри Парк.
Сузана зави по Стейт Стрийт, видя полицейските заграждения и зави надясно по Уотър Стрийт. Улицата беше празна, но можеше да види светлините на полицейските коли на следващата пресечка и инстинктивно се опита да ги избегне. Зави наляво по „Уайтхол“ и установи, че няма къде да отиде. Отпред имаше три полицейски коли, паркирани на кръстовището, и сините им буркани се въртяха. На тротоарите зад тях се тълпяха хора, имаше и телевизионни екипи.
Един полицай й махна и Сузана намали, спря и свали прозореца.
— Добре ли сте? — попита полицаят.
— Да.
Той погледна през прозореца към Стивън.
— Как е малкият юнак?
— О, нищо му няма — отвърна Сузана. — Просто искам да го прибера вкъщи. Беше много страшно. — Тя разроши косата на Стивън. — Много дълго продължи всичко, разбирате ли…
— Мога ли да видя някакъв документ?
— Разбира се — отговори Сузана и порови в чантата си, докато не откри портмонето. Извади от него шофьорската си книжка и я подаде на полицая. Той я погледна и й я върна.
— Имате ли нещо против да погледна отзад?
Сузана поклати глава.
— Не, разбира се.
Следеше го в огледалото, докато той минаваше покрай караваната. Като стигна отзад, изчезна от погледа й и малко след това тя чу скърцането на алуминиевата врата. На кръстовището имаше още десетина полицаи и всички изглеждаха напрегнати. Но след като вратата се затвори, се отпуснаха.
Полицаят се върна и каза:
— Не знаехме, че от ферибота ще слязат коли.
Сузана беззащитно разпери ръце.
— Казаха, че мога да си тръгвам. И аз се качих в караваната. Защо, не може ли?
Полицаят се засмя.
— Може, разбира се. Просто другите са пеша. — След това като че ли се притесни. — Съпругът ви на ферибота ли е?
Сузана поклати глава.
— Не. Трябваше да се видим с него на паркинга.
— Добре. Но трябва да дадете показания. Ще завиете наляво по Бридж Стрийт и ще карате по нея, докато стигнете до парка. Там, до паметника, има палатка за бърза помощ. Няма как да я пропуснете. Кажете на дежурния защо сте отишли — кажете му, че сте слезли от ферибота. Иначе ще ви глобим.
Сузана бързо кимна. Сърцето й блъскаше като кълвач на сухо дърво.
Франк и Ани стояха зад полицейския кордон на „Уайтхол“ и „Пърл“ и гледаха към ферибота. Видяха как караваната се приближи и как полицаят говори с шофьора, а след това заобиколи колата и погледна вътре.
Ани стисна Франк за ръката.
— Какво има — попита той малко разсеяно.
— Прилича на тази, в която ме вкараха.
Отначало Франк не можа да схване какво има предвид, но след това се сети. Тя говореше за караваната, с която я бяха отвлекли.
— Да — каза той. — Във всеки случай поне размерите са същите.
— Нямам предвид това — настоя Ани. — Искам да кажа, че наистина е като тази, в която бях.
Той усети настойчивостта в гласа й и се обърна.
— Какво имаш предвид?
— Този югозападен мотив — и онази имаше същия.
Франк погледна към караваната, която полицаят вече бе пропуснал през кръстовището. Искаше да види лицето на шофьора, но беше от другата страна на улицата.
Ани обаче беше права за „мотива“. Отстрани на караваната беше нарисувана танцьорка на фламенко или нещо от този род. Държеше пред лицето си ветрило и по очите й личеше, че се смее. Караваната мина покрай тях и той видя, че е с нюйоркски регистрационни номера. Ако се замислиш — нещо не се връзваше с емблемата. Ако колата бе от Ню Йорк, би трябвало да има изрисувани небостъргачи. Или пък голяма ябълка — символа на града — или нещо подобно. Не и „сеньорита“ обаче. Той инстинктивно тръгна към караваната, след това затича и задърпа Ани след себе си. Колата даде ляв мигач, но не зави. Когато стигна до Бридж Стрийт, увеличи скоростта и продължи напред.
— Стой! — извика един полицай и размаха ръце.
