— А Соланж може да го направи. И да излезе сух от водата!
Васерман изглеждаше искрено изненадана.
— Защо?
— Защото е „куку“. Всички от Храма са „куку“. Няма значение какво се случва. Няма значение какво казват или правят — всичко е извън контекста. Няма контекст. След като кажете, че „сектата“ го е направила, премахвате политическата стойност на всичко, което се е случило.
— Защо?
— Защото сектата в основата си е сборище на самотни откачалки — отвърна Франк. — Искам да кажа, че това си мислят хората. Понеже са откачени, това, което правят, не изглежда рационално. Значи техните действия нямат някаква разумна стойност. Което е другият начин да се каже, че те
— Да приемем, че сте прав. Защо мислите, че Северна Корея би искала да предизвика епидемия, която би могла да убие половината от хората в страната?
— Защото, ако умрат толкова много хора, страната ще се разпадне. Първият ни приоритет, единственият ни приоритет ще бъде да погребем мъртвите. Или да ги изгорим. Дори и да имаме действащо правителство, не виждам как то би могло да изпрати хора да се бият на война в чужбина. Мисля, че те ще си останат там, където са — да секат дърва и да строят крематориуми.
Васерман замълча за малко. След това попита:
— Казахте „война в чужбина“?
— Мислех си за нападение на Северна Корея срещу Южна.
— За това ли имате намерение да пишете?
Франк потърка брадичката си.
— Не знам. Може би.
Васерман кимна.
— А може би не. Не можете да го докажете.
— Така е — каза Франк. — Не мога да го докажа.
— А и във всеки случай няма значение — добави Васерман и се изправи.
— Няма значение? — възкликна Ани. — Как можете да кажете това?
— Защото господин Дейли е прав. Соланж ще се измъкне сух от водата. Вижте какво може да се случи. Ако Соланж успее — въпросът за отговорността е спорен. Половината от хората в държавата ще са мъртви. За това сте прав — не съм сигурна, че при тези обстоятелства ще имаме правителство, което да се интересува от външна политика.
— А ако се провали? — попита Франк.
— Тогава просто ще си остане поредният откачен. Дори и да проследите парите, които са му били дадени — а не мисля, че бихте могли да го направите — какво би показало това? Че са дошли от Северна Корея? Не мисля. Най-много ще можете да докажете, че са дошли от корейски работници, живеещи в Япония. На което повечето хора ще кажат: „Е, и какво от това? Може би Соланж е имал много корейски последователи. Може би и те са луди.“
— Тогава какво? — попита Франк.
Васерман вдигна рамене.
— Само едно — че трябва да внимавате! В края на краищата на карта е заложена репутацията на Франк Дейли. Откровено казано, не мисля, че бихте искали да изглеждате като виден теоретик на конспирацията — дори и да сте прав. Нали така?
И преди той да й отговори, се обърна и излезе. Скоро след това Глисън дойде да ги попита дали биха го придружили до Ню Йорк.
— Имаме ли избор? — попита Франк.
— Разбира се — отговори Глисън. — Можете да останете тук, ако предпочитате. Или да отидете в мотела, който е малко по-нагоре по пътя. Мога да оставя някой пред вратата да ви пази. Не мисля обаче, че бихте го искали, а ако дойдете с мен, ще мога да ви държа под око, а и вие ще бъдете по-близо до действието. Нали това искате?
Хеликоптерът беше шумен, а полетът безкраен. Когато кацнаха, им се струваше, че се връщат от далечния космос.
Кацнаха на Гъвърнърс Айлънд, база на бреговата охрана от началото на века, затворена само преди година. Намиращото се на два километра от Манхатън островче нямаше нищо общо с пренаселения, шумен и осветен град. Беше оазис от дървени сгради, крещящи чайки и солени ветрове.
Франк и Ани прекараха нощта, без да бъдат охранявани, в къща за посетители на около сто метра от пристанището. Нямаше телефон, но изгледът от верандата бе изключителен — панорама, която включваше Статуята на свободата, Бруклинския мост и по средата — Манхатън.
На следващата сутрин отидоха при Глисън на борда на тридесетметров катер на бреговата охрана с 25 -милиметрови картечници на палубата.
— Цялата работа е — каза Глисън: гледаше през мощен бинокъл редицата товарни кораби, чакащи да влязат в пристанището — че знаем какво иска да направи той. Или какво си мисли, че иска да направи. — Спря за малко. — Ако обаче погледнете нещата от другата страна, той знае, че ние знаем. Защо тогава ще го прави? — Подаде бинокъла на Ани, разтърка очи и се прозина.
Слаб вятър развяваше знамето на кърмата на кораба, но иначе беше чудесен ден за „биологичен инцидент“ — влажен, топъл и облачен.
— Ще го направи — каза Франк, — защото е мегаломаниак. Такива като него не са гъвкави.
Глисън кимна.
— И аз мисля така. Мисля, че иска да докаже, че може да го направи.
Ани не бе толкова сигурна.
— А ако премине към план Б?
Глисън не я разбра.
— Какъв план Б?
Ани поклати глава.
— Не знам. Обзалагам се обаче, че има такъв. Правил е опити в Калифорния, Уисконсин и на други места, но винаги е използвал все същия архивен грип.
— Това какво ти говори? — поинтересува се Глисън.
— Че е пробвал методите на разпръскване, а не самия вирус.
Глисън за момент изглеждаше загрижен, но това бързо отмина.
— Добре де, но ние сме го изпреварили. През петдесетте години правихме собствени опити. Мога да ви кажа какви бяха резултатите от тях — ако искате максимално заразяване, имате три варианта. Кораб, самолет или метро.
— Значи сте покрили и трите, така ли? — попита Франк.
Агентът на ФБР кимна.
— Да, покрити са.
Франк го изгледа скептично.
— ФАУКС ни дава всички права — каза Глисън.
— Какво е ФАУКС? — попита Ани.
— Федерална агенция за управление в критични ситуации — отговори й Франк.
— Затворихме за малки самолети въздушните коридори към Ню Йорк и Вашингтон. Същото е и с реките. Няма да видите никакви моторници по Хъдзън и Ийст Ривър или пък по Потомак. Не и докато това не приключи, а може би и никога.
— А големите кораби? — попита Ани и посочи към редицата пред пристанището.
— Няма да влязат в пристанището, докато не бъдат претърсени и не сме поставили екип на борда им.
— А метрото? — попита Франк.
— Във всеки влак има наши хора.
— А ако е кола? — попита Ани. — Или камион? А ако са микрокапсулирали вируса? Той би могъл да
