— Вторична употреба на пликчето — каза Соланж. — Това се смята за по-добро от рециклирането му.
Франк с ужас гледаше как един от охранителите взима малък флакон и пръска в лицето на Ани — като че пръскаше насекомо. Соланж нахлупи пликчето на главата й, завърза връзките зад врата й и ги стегна.
Франк се опита да скочи, но го натиснаха на стола.
Ани се раздвижи и излезе от апатията си. Ръцете й обаче бяха вързани зад гърба и нямаше начин да махне пликчето, което се издуваше и отпускаше с всеки отчаян опит да си поеме въздух. Лицето й пламна от това, с което бе напръскана.
— Сълзотворен газ — каза Соланж с гнусна усмивка.
Колко продължи това — пепсито, което влизаше в синусите му, Ани, сълзотворният газ — Франк не можеше да каже, въпреки че накрая двете бутилки на масата бяха празни. Може да бяха десет минути, може да бяха и два часа. Болката, както се оказа, е пространство със свои собствени измерения, където не важат обикновените мерки.
Той „говори“, разбира се, и по-късно се учуди защо му е трябвало толкова време, за да го направи. Това обаче нямаше никакво значение. Винаги имаше друг въпрос и ако Соланж приемаше скептично отговора, кърпата се връщаше в устата му, а пепсито — в носа му.
И когато Франк започна да си мисли, че това ще продължи безкрайно, Соланж го спря.
— Стига вече. — Каза го остро, сякаш като упрек към охранителите. Приближи се до Франк и сложи ръка на рамото му. — Свърши. Няма да има повече болка. Успокой се.
Франк знаеше, че трябва да изпита отвращение от докосването на Соланж, но вместо това почувства благодарност. Знаеше, че не бива, но така се усещаше.
— Донесете им чисти дрехи — нареди Соланж. — И кажете на доктора да им даде успокоително.
След това си тръгна.
След половин час ги отведоха в бална зала с блестящ паркет и високи тавани. На стените висяха географски карти, графики за атмосферното налягане, сателитни снимки. Имаше бюра, компютри, телефони, шкафове. Емблемата с коня беше практически навсякъде.
Соланж работеше на компютър. Не ги погледна. Франк и Ани, с вързани зад гърбовете ръце, стояха и чакаха. Франк се загледа във фотографиите на стената — житни полета, снимани отвисоко. Навсякъде житото изглеждаше повредено — или болно, или страдащо от засуха. Степента на болестта варираше от няколко кафяви зрънца на иначе здраво изглеждащата реколта, до поле, което изглеждаше обгърнато в тъмен дим, сякаш се е разтопило. И на всяка снимка имаше дата и информация, изписана в полето:
Пукцина Граминус 272–4017/9
Пукцина Граминус 181–2022/7
Пукцина Граминус 101–1097/3
Пукцина Граминус 56–6340/7
Соланж свърши с това, което работеше, и изключи компютъра. Погледна Франк и Ани и им се усмихна мило.
— О, здравейте. Изглеждате много по-добре.
— Какво е Пукцина Граминус? — попита Ани. Гласът й прозвуча странно на Франк, по някакъв начин като роботизиран. Това беше ефектът на успокоителните. Предполагаше, че и неговият глас ще прозвучи по същия начин. Във всеки случай се чувстваше странно, не точно успокоен, но почти като изключен, сякаш се преструваше на нещо, което не е.
— Ръжда по пшеницата — каза Соланж и посочи снимките. — Това са някои от първите ни опити. Ние сме като селекционери на коне и се стремим да създадем най-бързата и най-добрата Пукцина Граминус. Освен върху ръждата по пшеницата работим по различни видове главня по царевицата и разни болести по ориза. Тези растения са основните храни.
Ани се смръщи и погледна Франк. Въпреки мъртвешкия й глас, въпреки очевидните доказателства за това, което бе преживяла, той се зарадва от живите искрици в очите й. Иначе тя изглеждаше, сякаш е била няколко дни в спасителна лодка. Кожата й бе зачервена и напукана, по устните й имаше мехури, очите й бяха с червени жилки.
— Защо? — попита тя. — Защо правите това?
— За да възстановим баланса — отвърна Соланж. — Да помогнем на Майката Природа срещу съществата, които променят баланса. Ти си учен и трябва да разбереш. „Зелената революция“ с хибридната си пшеница и устойчиви на болести царевица и ориз помага на населението, което напразно живее на планетата. Това не ни трябва. И Природата не го иска.
— Значи — каза Ани — създавате чума и глад.
Соланж не й отговори. Погледна часовника си и се изправи.
— Време е да тръгваме — каза и цялата странна процесия: вързаните Ани и Франк, мълчаливите стражи, го последва към асансьора.
— Спомена глад и чума — каза той. — Защо не? Ако някой създаде ваксина срещу грипа и това се приема за нормално, защо да е ненормално друг да създаде супергрип? Ако имахме време, бих искал да ти покажа защо това е необходимо. Мога да ти покажа цифри, данни за щетите, които ще понесе Земята. Тогава ще разбереш, че е необходима намеса, за да се попречи на съществата, които метастазират извън контрол. Ще го видиш и ще дойдеш при нас. Ще бъдеш полезна в лабораторията, в това не се съмнявам, макар че — той се намръщи — наистина не виждам място за Франк. Обаче… — плесна с ръце — нямаме време за това.
Сърцето на Франк заби по-бързо, когато влязоха в асансьора и видя, че един от хлапаците натиска 3В — това беше етажът, където ги бяха измъчвали. Тръгнаха по същия коридор. Ани забърза малко, когато минаха покрай стаята, а Франк усети, че сдържа дъха си. Соланж обаче я подмина. Минаха покрай две врати с армирани стъкла, после Соланж зави по един по-къс коридор. Един от охраната извади връзка ключове и отвори някаква тежка врата. Соланж влезе и всички го последваха.
Оказаха се в квадратна стая, чиито стени изглеждаха някак обгорели, а подът бе покрит със ситен чакъл. Имаше два бамбукови стола, а между тях малка бамбукова масичка, върху която бе поставена източена ваза с една-единствена клонка люляк. Обстановката по нещо приличаше на японска градина, ако не беше една от стените, изцяло заета от двойна емайлирана врата. На крилата й бяха изобразени бели коне на фона на синята Земя.
— Седнете, ако обичате — каза Соланж и посочи столовете. Франк и Ани седнаха, а охранителите извадиха пистолетите си и ги насочиха към тях.
— Извинявам се за драматизма — продължи Соланж, — но някои хора се изнервят. Научихме се да сме готови за подобна реакция.
Ани погледна ужасено Франк, после и двамата се вторачиха в оръжията. Соланж побърза да ги успокои:
— О, не се притеснявайте. Ще ви дадем няколко часа да медитирате и да прочистите съзнанието си, преди да ви пъхнем в „Берта“. — Той посочи емайлираната врата, сякаш там имаше скрито съкровище. — Тя е решавала проблемите дори на някои от най-неотстъпчивите. Бих искал да можехме да я използваме при Бергманови.
После отвори вратата. Стаята, в която се намираха, беше толкова чиста, че Франк се изненада, че вътрешността на хладилника или каквото й да беше това, е изключително мръсна. Бе цялата в сажди и прах и нещо като въглени по пода.
Франк се опита да разбере за какво говори Соланж. Какво имаше предвид с „при Бергманови“?
— Това е микровълнова камера — обясни Соланж. — Първо изпарява течността, след това бързо изсушава тъканите. Ще свършите като шепа сажди. — Протегна ръка, потърка стената и след това им показа тъмното лъскаво петно на пръста си. — Ето това е приятелят ви Бен Стърн.
Въпреки че усещаше как наркотикът го приковава към седалката, въпреки че движението през въздуха
