листчета за бележки.
Разгърна картата и я разгледа. Нямаше нищо. Нямаше дупки от карфички, нямаше линии, очертани на ръка. Просто карта. Той въздъхна, облегна се на стола и затвори очи.
Седя така известно време, а след това, внезапно възбуден или просто нетърпелив, се надигна. Махна картата от бюрото, взе лист хартия и започна да пише. „Кой казва, че не съм Виктор Юго?“
Писа петнадесетина минути, след това погледна какво е написал — пет-шест варианта на един и същ уводен абзац. „Добре де, не съм Виктор Юго. Аз съм най-обикновен драскач.“ Смачка страниците на топка и ги хвърли в кошчето за боклук.
Кошчето за боклук на Соланж! Което бе пълно до средата.
Толкова ли бе немарливо ФБР? Нима можеха да пропуснат кошчето за боклук?
Очевидно.
Изпразни кошчето на бюрото. Нямаше много. Принтирано копие от броя на СДСЗ от миналата седмица. Първите две страници на есе със заглавие „Политиката на Антиутопията“. Смачкани листчета с бележки като: „Да се обадя на Ники“, „Втор. Интер. за «Футурист.»“, „Да питам Белинда @ списъците на новопостъпилите“. Имаше празна бутилка от минерална вода, смачкана кутийка от ментолови таблетки и парченца от нещо, което се оказа черно-бяла снимка 9?12.
Снимката бе скъсана три пъти на половина. След като подреди осемте парченца, Франк видя фотография на малка къща. Може бе не съвсем къща, а строителна барака. Или нещо наподобяващо строителна барака. Каквото и да бе, беше по средата на градска индустриална пустош и беше толкова анонимно, колкото купчина цимент. Можеше да бъде навсякъде. И не можеше да се разбере какво означава то за Соланж (ако, разбира се, означаваше нещо).
Влезе един агент на ФБР. Носеше плик, пълен с пилешки сандвичи и кутийки минерална вода.
— Ако получа показания от вас и приятелката ви — каза той, — можем да придвижим нещата.
— Искате да кажете, че ще можем да си тръгнем?
— Това зависи от Нийл. Но докато не получим показанията ви, не мисля, че нещо може да потръгне бързо.
Затова трябваше да събуди Ани — в края на краищата вече беше следобед — и двамата казаха на човека от Бюрото това, което знаеха. Поне по-голямата част от това, което знаеха. Когато Франк спомена организацията Чосон Сорен, агентът внезапно спря да си взима бележки, въздъхна, прибра писалката си, изправи се и каза, че скоро ще се върне.
Минаха обаче цели два часа преди при тях да дойде масивна, елегантно облечена жена със скъпо куфарче и суров глас.
— Аз съм Джанин Васерман — каза тя и се ръкува с тях. — Помагам на ФБР.
— Много мило от ваша страна — отвърна Франк, — но аз се надявах да видя Глисън. Искаме да си тръгваме.
— О, след малко ще можете да си тръгнете — каза тя. — Докато чакаме обаче, надявам се, че ще ми кажете за севернокорейците.
После с усмивка се настани на едно кресло, тапицирано със зелена кожа.
— Имате ли нещо против да ме осведомите? Обещавам ви, че е за добро.
Франк и Ани се спогледаха и Франк каза:
— Няма много за казване. Мислим, че те финансират Соланж.
— Така ли? Предполагам, че биха могли, но… Защо мислите така?
— Има доклад на митниците за корейски пари, идващи от Япония. Това се връзва. Искам да кажа, че севернокорейците биха…
— Така ли? — попита Васерман. — Не съм сигурна. Имате ли доклада? Бих искала да го видя.
— Не.
Тя се намръщи.
— Значи го нямате? Или…
— Нямаме го — каза Ани.
— Но сте го видели? — предположи Васерман.
Франк поклати отрицателно глава.
Жената вдигна вежди.
— Тогава? Просто не ви разбирам.
— Казаха ни за него — заяви Франк. Жената кръстоса крака и в стаята се разнесе пукот на статично електричество от чорапогащите й.
— Разбирам — каза тя. — Значи е слух.
— Така е.
— Е, добре — отбеляза Васерман. — Някои слухове се оказват верни. Предполагам, че това зависи от източника. За кого говорим?
— Мисля, че източникът е мъртъв — каза Франк. — Специализант в университета на Джорджтаун, казваше се Стърн. Соланж го е убил.
— Окей — отговори Васерман. — Засега е окей. Но… всъщност не разбирам. Защо севернокорейците ще „финансират“ Соланж? Нямат достатъчно чужда валута, за да я пръскат.
— Искате моето мнение ли? — поинтересува се Франк.
— М-м-м-м, да.
Той вдигна рамене.
— Според мен има съвпадение на интереси.
Васерман се намръщи.
— Не виждам как може да стане това. Искам да кажа, че те живеят в различни светове. Какво общо биха могли да имат?
Франк се замисли за малко, но отговори Ани:
— Питате, защото искате да знаете отговора или защото мислите, че ние знаем отговора?
— Ох! — каза Васерман. — Добър въпрос. И аз се чудя.
— Имате ли служебна карта? — попита Ани.
— Не — отвърна едрата жена с нещо като съжаление. — Страхувам се, че нямам.
Франк изпъшка.
— Вижте — каза Васерман и се наведе към тях. — Ето как може да се разберем. Ако искате да излезете оттук тази вечер, опитайте се да сътрудничите.
— „Ако искаме да излезем оттук тази вечер“? Коя по дяволите сте вие? — викна Франк. — И какво изобщо става тук? Арестувани ли сме?
Васерман обмисли отговора си и каза:
— Не. Доколкото знам, вие всъщност не сте „арестувани“. По скоро е нещо като предварителен арест.
— Предварителен арест! — възкликна Ани.
— И какво означава това? — попита Франк.
— Всъщност — каза Васерман и оправи гънките на роклята си, — става въпрос за извънредно положение. Президентът го обяви официално нощес в три часа и седемнайсет минути.
Франк се отпусна на дивана и въздъхна раздразнено.
— Затова ли ни държат тук?
— За това ще трябва да говорите с Нийл. Той е човекът, който води нещата от вътрешната страна.
— Но ние не сме направили нищо лошо — каза Ани и внезапно се просълзи.
— Сигурна съм, че е така — отвърна й Васерман. — Сигурна съм също, че Нийл ще изясни всичко. Вероятно обаче си давате сметка, че времето не ни стига, така че, ако се върнем на темата, това много би ни помогнало. Става ли?
Ани кимна.
— Говорихме за „съвпадение на интереси“ — каза Васерман и погледна Франк.
— Да — отвърна той. — Ето какво мисля: Соланж и севернокорейците биха искали —
— Така казано…
