нещата тръгнаха наопаки. Един късо подстриган младеж сграбчи Джейн за косата, блъсна я назад и я хвърли на палубата — всичко това с едно движение, бързо и хладнокръвно. В ръката му се появи пистолет. „Господи — помисли си Сузана, — този знае какво прави.“
Оказа се обаче, че не знае. Верушка хвърли автомата си, вдигна ръце и изпищя:
— Не стреляй!
Това накара младежа да се обърне и докато се обръщаше, Антонио излезе от салона, пусна един откос и почти откъсна главата му.
Младежът за миг остана с отпуснати ръце, главата му клюмна на гърдите. Една жена на няколко крачки от него се свлече на палубата с дупка в гърлото. Верушка побутна младежа и той падна като отсечено дърво.
Хората крещяха и плачеха. Верушка изпрати въздушна целувка на Антонио, вдигна автомата си и изкрещя, сякаш се опитва да гледа телевизия, а те й пречат:
— Млъквайте!
Изненадващото беше, че го направиха. Млъкнаха.
Соланж стоеше на горната палуба и гледаше всичко това с мила усмивка. Сузана заобиколи една локвичка кръв и гушна по-здраво Стивън.
— Виж там — посочи Ани.
Франк примигна.
— Какво има?
— Фериботът! Спрял е.
— Права си — каза той, но след това се отрече от думите си. — Не, не е спрял. Пак тръгна.
Вдигна бинокъла и го насочи към кораба. За момент се изненада. На палубата трябваше да има много хора, но те бяха само десетина. Фокусира бинокъла, опитвайки се да получи по-ясна картина, но разстоянието бе твърде голямо. Всичко, което можеше да различи, бяха форми и цветове. Главно червени.
— Носят ли униформи на ферибота? — попита той.
— Кой?
— Хората, които работят там.
— Не мисля.
— Защото…
Внезапно Глисън изтича нагоре по стълбите заедно с командира на катера лейтенант Хорват.
— Имаме проблем — каза Глисън.
— Какъв? — попита Франк.
— Фериботът — отвърна Хорват, вдигна слушалката и започна да дава заповеди на екипажа.
Някъде отдолу започна да звъни звънец, а сирената три пъти кратко изсвири.
— Какво става там? — попита Ани, след като двигателите на катера забучаха.
— Отвлекли са го.
Ани се втренчи в него и каза:
— Не можете да ги пуснете по Хъдзън. В никакъв случай.
Катерът излезе от пристанището, зави и започна да набира скорост. Франк се подпря на мостика и вдигна бинокъла.
— Имат нещо като оръдие или нещо подобно на кърмата. Прилича на водно оръдие.
— Това е аерозолно устройство — обясни Глисън, докато набираше номер по клетъчния си телефон. Обърна се настрани и настойчиво каза нещо, от което се чу само: — Веднага. Моментално.
— Как ще ги спрете? — попита Франк, докато катерът се носеше над вълните.
— Ако трябва — каза Глисън, — ще ги потопя.
— Не можете да ги потопите — възкликна Ани. — Там има поне двеста души!
Агентът на ФБР не й обърна внимание, а се извърна към лейтенанта от бреговата охрана.
— До двадесет минути ще имам тук боен хеликоптер. Вие можете ли да ги спрете?
Лейтенантът не беше уверен.
— Не знам. Ако трябва, мога да отида на таран, но… Ще ви кажа какво мога да направя. Мога да не ги допусна до аерозолното устройство. Да не им позволя да го употребят.
— Направи го — каза Глисън и пак вдигна телефона си.
Лейтенантът даде нареждане покривалото на 25-милиметровата картечница да се свали.
Сол беше този, който всъщност го отнесе, помисли си Сузана. Той поставяше аерозолното устройство, когато катерът на бреговата охрана направи завой на около сто метра от тях. Федералният започна да им говори през мегафон, с бащински глас, разумно и спокойно…
Тогава Вон и Верушка отидоха до перилата и изпразниха пълнителите си в лицето му. Господи, това беше супер — по мостика се разлетяха стъкла, мегафонът каза „ъррп“ и федералните, морските пехотинци или каквито и да бяха, се покриха кой където свари.
Само че не беше толкова супер, защото Сол наистина го отнесе. Както седеше до аерозолното устройство и гледаше шоуто, ченгетата започнаха да стрелят и, Господи, почти го срязаха наполовина. Наистина! И другия хлапак, който беше с него, също — само че не беше съвсем мъртъв, а само тежко ранен.
Фериботът вече беше спрял, малко се клатеше и пасажерите започнаха да повръщат от морската болест, както седяха на пода на салона. Мълчаливи и апатични.
„Защо са се уплашили?“ — зачуди се Сузана. Напрежението бе за нея и приятелите й. Защото вече имаше две полицейски моторници, два противопожарни катера и катер на бреговата охрана. Но това не беше всичко. Точно отпред във въздуха неподвижно висеше матовочерен хеликоптер с картечници, насочени към кърмата на ферибота. Тя се зачуди колко дълго може да виси по този начин във въздуха, преди да му свърши горивото и да падне във водата. Не че това имаше някакво значение — те вероятно имаха и водолази.
Стоеше на мостика с Верушка и Соланж и слушаше Французина. Той се разхождаше с клетъчен телефон до ухото и спореше с човека на ФБР, с когото преговаряше.
— Слушай — каза Глисън по телефона. — Трябва да разбереш, че този кораб няма да тръгне нагоре по Хъдзън. Ще го потопя, преди това да стане. Виждаш хеликоптера, нали? Той е тук за тази цел. Ако си схванал това, всичко друго подлежи на преговори — така че говори.
Агентът на ФБР се разхождаше, докато говореше, но не откъсваше очи от Ани и Франк.
— Радвам се, че го спомена — каза той. — Ще ти кажа какво мога да направя. Не ти трябват толкова много заложници. Даже не ги искаш, защото само ще ти пречат. — Заслуша се за малко и след това пак взе думата. — Значи можем да направим сделка. Ти пускаш жените и децата, а аз ще се постарая да получиш някаква храна — каква да бъде? Пици. Каквото кажеш.
Глисън послуша още известно време, след това затвори телефона.
— Какво каза? — попита Ани.
— Че ще си помисли.
— Да тръгваме, миличка.
Сузана се поколеба:
— Със Стивън, нали?
— Разбира се, че със Стивън — каза Соланж. — Мога ли да оставя Стивън? Да не съм луд? — След това вдигна торбата, в която бяха ампулите с вируса, и я преметна през рамо. — Етиен — каза на Французина, — когато говориш с него, гледай да го дразниш. Не го прави да е много лесно, защото може да заподозре нещо. Кажи му, че на пристанището трябва да има само линейка. Настоявай за това. Нищо друго.
Французина — до този момент Сузана не знаеше името му — кимна.
— Bien. Но ако не ни пуснат да акостираме?
Соланж изпуфтя.
