или камила, или фламинго…
— Няма да питам. Това е без значение. По принцип е можело да бъде и хипопотам. Защото…
— Ти считаш ли за възможно по принцип призрачното видение?
— Вилмош Гатц…
— Така се казва. Колко пъти ще ти повтарям? Не се сърди, но…
— Зная, трябва да вървиш. Отивай!
— А ти?
— Ако позволиш, ще потърся този Гатц. Сокач се засмя.
— Добре, ела! Очевидно се досещаш, че тъкмо към него съм тръгнал.
— Както кажеш. Виж какво, Имре, имам една молба. В интерес на следствието. Сега аз се намирам в състояние, в което ти често си свикнал да бъдеш: чувствувам нещо, но не съм сигурен в него.
— С една дума?
— С една дума, що посетя колегата, бившия преподавател по физика, а ти ще дойдеш с мен като приятел, не като следовател. Ще бъде по-искрен с мен, отколкото ако…
— За какво мислиш?
— Само предчувствувам.
Седнаха в таксито. Докато стигнат Стара Буда, облаците се разпръснаха и ниските лъчи на есенното слънце осветиха червените покриви на малките улички.
На площад „Флориан“ освободиха колата и поеха пеш по една малка тясна уличка.
— Там е, дванадесети номер — каза Сокач.
— Чувал ли си нещо за хилофорезата? — попита съвсем безпричинно Шомоди и без да дочака отговор, продължи: — Значи, както се разбрахме, нали? Наблюдавай и внимавай!…
Вратата отвори мъж с прошарена коса, надникна зад нея и недоверчиво ги изгледа.
— Кого търсите?
Шомоди учтиво се представи. Сокач последва примера му.
— Шомоди Габор, физик съм, това е по-млад мой колега, Имре Сокач. Бихме искали да ви отнемем само няколко минути, господин учителю. Зная, от години живеете усамотено, но мисля, че научната работа не може да бъде просто ден за ден. Убеден съм, че и сега работите. Работите, въпреки че от години не сте публикували нито едно научно съобщение. Бих ви помолил за съвет във връзка с един проблем.
След кратко размишление Гатц махна с ръка.
— Все едно, влизайте! При мен е ужасна бъркотия, но имайте пред вид, че съм стар ерген.
Минаха през тясно преддверие и стигнаха в просторна стая с малко прозорче. Книжни лавици покриваха стените. Пред прозореца имаше бюро, покрито със стъкло. Върху него — разпръснати бележки, ръкописи, книги, таблици, безредие. На отсрещната стена на стаята между две полици за книги се виждаше покрита с тапети врата, водеща към вътрешните помещения.
Домакинът ги покани и двамата седнаха на тясно, изтъркано от употреба канапе. Разговорът започна Гатц:
— Заповядайте, колега, с какво мога да ви помогна?
Без особено внимание Сокач слушаше малко разбираемия за него разговор. Математически формули, непознати професионални изрази се носеха из въздуха. Домакинът се оживи. Обясняваше страстно, спореше, като че ли се намираше в аудитория или на научно заседание. Шомоди следеше напрегнато като ловец в засада. И от устата на Гатц прозвуча едно изречение:
— Само тогава можем да кажем, че познаваме материята. Ако притежаваме нейния код. Ако сме способни да кодираме и декодираме, тогава…
— Доколкото знам, един швейцарски физик е близо до това решение…
Гатц се разкри. Застана пред Шомоди, на лицето му се появи иронична усмивка. След това тикна пред младия физик данни и каза; че този физик може само да е шарлатанин: по този път не се достига до никакъв резултат. Тогава една дума се запечата в съзнанието на Сокач, една дума, която вече бе чул. Израза, който неговият приятел употреби, когато пристигнаха пред къщата.
— И с хилофореза ли се занимавате, господин професоре?
Гатц се извърна с достойнство.
— Разбира се! Дори… — прибави по-тихо — засега имам само предположения. Изчисленията… повечето се потвърждават от опитите.
— Не сте ли правили още експерименти?
Очите на Гатц трепнаха подозрително към Шомоди, след това спокойно отвърна:
— Експеримент? Сред тези условия? — иронично се усмихна. С какви средства, господине, с какви? Нямам възможност! Може би, ако работех в Института по атомна физика… Но така?
Шомоди махна съчувствено с ръка. Стана.
— Прощавайте! Позволете, господин професоре… Повярвайте, ние никога не сме мислили, че сте обърнали окончателно гръб на науката. Много бяхме тези, които съжалявахме, че сте се оттеглили заради нелепи лични нападки. Сигурен съм, че бихте свършили много успешна работа при нас. Не мислите ли, че е добре, ако помислите за евентуално…
Гатц горчиво се усмихна.
— Късно е, приятелю, късно е! Вече е много късно, за да мисля!
Сокач също стана, сбогуваха се.
— Извинявайте за безпокойството — продума Шомоди.
— Ползотворна работа, господин професоре!
На вратата в преддверието Гатц се извърна и погледна към Сокач. Сокач гледаше покритата с тапети врата, зад която се криеше по-голямата част от постройката.
— Сам ли живеете в тази голяма къща, господин професоре?
Гатц внезапно пристъпи към вратата, обхвана края на лавицата с книги и със спокоен дълбок глас отвърна:
— Сам-самичък, господине! Защо ви интересува?
— Не ме разбрахте — избърза Сокач с отговора. — Странно е, че живеете в една-единствена стая на тази дълга сграда. Никой ли си нямате?
Лицето на Гатц трепна.
— Никой нямам. Е, така е млади човече! А сега довиждане.
Външната врата се хлопна зад тях. Сокач нетърпеливо се обърна към приятеля си.
— Ще ми обясниш ли?
— Остарял е, но е гениален човек.
— Това ли е най-важното?
— В този случай, да! Духът му обаче е доста млад. Как мислиш, дали взема някакъв допинг?
— Да не си изкукуригал! Е? Ще ми обясниш ли най-после?
— Хилофореза. Ела! Сега ще се върна в института, а ти ме чакай до сутринта и всичко ще ти обясня! Много ми е необходимо това време, за да мога да изпитам в лабораторни условия.
Сокач погледна към приятеля си.
— Виж какво, Габор, сутринта аз трябва да… А ако си се заблудил?
— Тогава ще искам извинение. Ако трябва дори и от министъра на вътрешните работи.
— Много ще ти струва това извинение — промърмори Сокач, но повече не упорствува.
Около два часа в полунощ в жилището на Сокач телефонът остро иззвъня. Сънен той вдигна слушалката, но когато позна колебливия глас на портиерката, напълно се пробуди.
— Повторете! Свети ли? Още ли свети? Биро лежи на пода? Защо едва сега телефонирате? Разбирам. Идвам веднага, не викайте „Бърза помощ“, оставете на мен! И не се докосвайте до нищо! — тръшна слушалката, запали цигара, облече се. Цигарата не извади от уста, докато пристигна, едва тогава хвърли угарката под прозореца на Луиза Гатц. Изхвръкна от колата, стъпалата взе по три. Портиерът-пощаджия се опитваше да върви заедно с него и задъхвайки се, разказа, че съпругата му излязла да отвори вратата на закъснели обитатели на къщата, когато забелязала, че стаята на Биро свети. От любопитство се качила до третия етаж и намерила вратата му отворена. Биро лежал в безсъзнание. За да влезе някой, е трябвало да му отворят. До нищо не са се докосвали. Веднага телефонирали, но не на „Бърза помощ“ нали така бе казал
