— И инфаркт?
— Казах, че поради липса на по-подходящо.
— Доста идиотски звучи — изказа мнението си Петер. — Но каква е връзката? И ако не е естествена…
— Връзката? В началото забелязах една доста мъглява връзка. Че мястото винаги е някакво събиране, конференция, митинг или концерт, при това с изразен ляв характер. И са умирали или ставали инвалиди само такива хора, които било на принципна, било на икономическа основа, са демонстрирали своите симпатии към социалистическите страни.
— Дотук ясно. Или поне логично. И после?
— Няма после. Обадиха се от виенската резиденция на Интерпол, а тъй като политическият отдел държеше на мен, Гере ме пусна и ми натресоха случая. Пазихме този Картър като зениците си и два дни след като получихме заповедта, умря пред очите ни, в Консерваторията.
— Неприятно — промълви Шари, — но не всичко разбирам.
— А аз въобще нищо не разбирам — каза Сакач. — Разбира се, малко са следователите, които ще оставят мозъкът им да работи от само себе си. Без усилия, без да искат, ей така от само себе си.
— Това си е твоят метод. До какъв извод си стигнал?
— Дреболия, и на друг би му направило впечатление. Възможно е и да няма значение, но на мен ми направи впечатление.
— Какво?
— Това, че… — Сакач смутено млъкна и погледна с почти разкаяно лице към приятелите си. — Трудно ще ви е, особено на вас… Вие за музиката, за музикантите сте…
— Не преигравайте! — извика му Шари. — Хайде! Дори и ако убиецът е „един от известните музиканти на света“! — изведнъж млъкна. — Господи, да не би Раджо да е следващият? Това ли имате пред вид? Раджо винаги и навсякъде…
— Виждате ли, точно така. Раджо е винаги и навсякъде, където трябва да се агитира за прогресивните идеи. Дино Раджо — тенорът на мира. Но не за него ме е страх. Защо да се боя за него? Как го казахте? Че извършителят е един от известните музиканти на света? Може би не сте далеч от истината.
— Я ела на себе си! Да не искаш…
— Да — Сакач запали цигара. — Да, на себе си съм. Разбира се, това не е предположение — засмя се той, — а факт. Много странен факт. Възможно е да узнаем и за други смъртни случаи, за такива, за които не е валидно това, което ще кажа сега, но разберете ме: досега тоя, наречен от тебе най-големият жив тенор, Дино Раджо е присъствувал на всички смъртни случаи.
Петер пресилено се засмя, Сакач мълчеше със смръщено чело, Шари протестираше.
— Уважавам мозъчните ви гънки, Имре, но това е глупост. Един артист, и то измежду най-големите… С такъв глас и да убива?… Не…
— А не забравяй, че в предположението ти има една голяма празнина — намеси се Петер. — Този Раджо ли е убил твоите леви или олевяващи жертви, който годишно дава като помощи десетки хиляди долара…
— Знам. От приходите от околосветските си концерти. Дава ги на пострадали от земетресение, в полза на жертви на наводнение, закупил хранителни продукти за някоя болница в индийски град и т.н. Всъщност кой е твърдял, че той е убиецът? Това, че е присъствувал всеки път може и да е съвпадение. Отде да знам! Но е бил там.
Шари размахваше ръце.
— В името на целия музикален свят най-решително протестирам! Слушайте! Чуйте това… — Тя изтича до шкафа, свали от него магнетофона и го включи. — Чуйте тия два биса: арията на Ръкавицата и Сбогуването на Торидо. Който пее така…
Може и гласът на Раджо да не надминаваше този на Джили, но звучеше по-кадифено и същевременно много по-мъжествено, отколкото Флета. Слушаха го като омаяни дори и онези, които разбираха от музика колкото Сакач. В края на сбогуването на тръгващия на смъртен двубой Торидо Петер неодобрително измънка нещо.
— Чухте ли го?
— Какво?
— На последното „адио“ гласът му трепва. А той няма навика да позира. На концерта дори не го усетих. Я го върни.
„Ил вино…“ Виното говори в мен — пееше отново Раджо. И тримата бяха наострили слух, дори и Сакач, който наистина не можеше да разграничи такива тънки нюанси.
— Тук — каза Петер и спря ролката. Върна последните няколко такта. Сега и Сакач чу как гласът на Раджо на последното „сбогом“ за момент трепна, но след трепването отново зазвуча чисто и мъжествено.
— Да го изтрия ли? — попита Петер. — Само съвършеното си струва да бъде съхранено.
— Да не си полудял! Само за това? — Шари беше наистина възмутена. — Ще запазим записа на този концерт така, както си е. Заедно с бисовете. Чудно ли ти е, че вече е бил изморен? — Обърна се към Имре. — Чуйте само началото на ролката. Лучия ди Ламермур…
Сакач стана.
— За съжаление трябва да вървя.
— Всъщност защо беше дошъл? — поинтересува се Петер.
— Трябваше да го разкажа на някого, за да ми стане и на мен по-ясно. На кого можех да го разкажа? Само на вас.
— И сега по-наясно ли си?
— Може би само предположения. А това не е много… Е, а вие си свирете…
С наведена глава се мотаеше по тесните улици на Буда. Покрай него избързваха жени в летни рокли и мъже по ризи, слънцето блестеше, по тротоара имаше костилки от череши, от кайсии… Всички изплюват костилките… А трябва да ги чупят, да видят какво има вътре. Костилката на кайсията се преструва на бадем, а крие убийствения амигдалин. Отрова…
Спря и повдигна поглед. До него блестеше огледалният прозорец на една аптека. Вътре, зад прозореца, на чекмеджето на някакъв шкаф, съхранил се от миналия век, стоеше написано със странни костеливи букви: отрова. Отрова? Невъзможно. Всички жертви бяха аутопсирани, в организма им не бяха намерени дори и следи от отрова. Или не съвсем: при Картър имаше нещо. Той обаче, както се установи, макар и в малки дози, си е биел инжекции хероин, за да направи по-поносими ревматичните болки. Но щом не е отрова, тогава какво е?
Убийство с поглед? Хипноза? Да се убива посредством хипноза — за това нито медицината беше чувала, нито майсторите на черна магия. Но кой може да твърди за себе си, че познава всички тайни на природата? А който знае поне малко повечко от другия, той може да се покаже като притежател на такива сили, че…
От времето на детските му години голямо преживяване бе за него пътуващият цирк; главната атракция беше един илюзионист: донесоха на манежа свиня, едно истинско, грухтящо прасе, измито до розово, което бяха взели назаем от селото. Илюзионистът, леко отворил уста, погледна животното, то легна, стана, затича в кръг, куцайки ту с единия, ту с другия крак, и накрая нахълта в един голям, отворен плетен куфар. Факирът затвори куфара и заби в него една дълга сабя. След това отвори куфара, а свинята я нямаше никаква. Собственикът викаше, настояваше за обезщетение. Факирът му съобщи, че свинята му си грухти у тях, в кочината. И наистина — там беше. Можеше оня факир, много можеше. На кръста си носеше широк, червен пояс, на входа огромен плакат с червени букви провъзгласяваше името му: Хермес Огненопоясния. Клисарят, който знаеше всичко, разправяше, че иначе името му било Йеньо Поздера…
Сакач се изсмя и от това се засрами. Огледа се наоколо. Вече бе в Пеща. Не беше забелязал, че е преминал над Дунава. Влезе във входа; асансьорът не работи, хайде пеша по стълбите. И разбира се — едно кафе, сега има нужда, естествено — без захар. И да пусне радиото: най-отморяващото е някое монотонно предаване, някой шаблонен коментар на новините. А да се работи е най-добре по време на почивка.
Тикна в стената щепсела, щракна радиото и със скръстени отзад ръце се заразхожда назад-напред из стаята. От стена до стена. Изведнъж спря и се втренчи в апарата.
