Дежьо Кемени
Невидимото оръжие
Отокар не проявяваше никакви признаци на музикалност; флейтата на Петер също така не му действуваше, както и пианото на Шари. Движеше се със скучаеща и клатушкаща походка между кутията си в антрето и люлеещия се стол пред прозореца на стаята. Много обичаше този стол, който Шарика беше наследила от баба си: можеше прекрасно да се скрие зад висящите до земята ресни. В първите дни от пребиваването си тук даже опита една от ресните, но ги обяви за безвкусица, и оттогава ги използуваше единствено за прикритие.
— Тъпо животно — изръмжа Петер и захвърли флейтата.
— Да беше опитал с пиколото — подхвърли Шари. — То може би ще му е по-симпатично. А и струва ми се, че искаш твърде много от един таралеж.
— Всяко живо същество трябва да притежава музикалност — каза Петер и с дълбоко презрение последва Отокар до кутията, която му служеше за къща, за да му даде вечерята: остатъци от месо, варени картофи, а като витамини — половин ябълка.
— Изяжте, ако обичате, и кората! — му кресна и приключил с дневните си задължения, се обърна, за да свърши най-сетне нещо смислено. Тогава обаче се позвъни. На вратата на антрето стоеше Имре Сакач.
— Ама ти жив ли си? Три месеца не си минавал насам.
— Четири! Между другото, за съжаление, живея. Макар и да не намирам кой знае каква радост в това… Ей! Какво по дяволите е това?
— Това ли? Ах, да, вие още не сте се виждали. Представям ти новия член на семейството, Отокар.
— Доста грозно животно.
— А какъв трябва да бъде според теб един таралеж? Като Венера Милоска?
— Тоя по-скоро ми напомня за Вилендорфската, щом си решил да го сравняваш с някоя Венера. За какво ти е?
— Твърди се, че таралежът бил най-интелигентното животно сред гризачите. Ще си направя един опит с него. Искам да знам как реагират животните на музиката… Ама какво сме щръкнали тук?
Когато влязоха в стаята, Шари до голяма степен бе успяла да заличи следите от експеримента и сложи на масата една кутия със сладкиши.
— Почвайте. Какво ще кажете за Отокар?
— Не искам да обидя домакините, макар че на Пети вече му казах какво мисля. Във всеки случай, що се отнася до името му…
— Защо? Щом за епископ Отокар е било добро име, тогава става и за таралеж, не е ли така?
— Един свестен таралеж ще се задоволи и с някое по-обикновено име. Според мен Манци много би му отивало.
— Да не сте полудял? Отокар е момче!
— Ах, така ли, извинете. Естествено, няма да е за чудене и ако съм полудял… Сладкишът ви е чудесен, Шари, но не би ли могло да се полее с нещо?
— Някакъв неприятен случай, а? Пиете само тогава, когато…
— Да, докато не се навия да го разплета. Благодаря, само два пръста, И рано или късно винаги се навивам.
— Защото се налага ли?
— Не. Защото ме интересува. Защото не обичам неразрешените случаи.
Петер седна, подпря се на лакти.
— Е, разказвай. Слушаме като двама тъпи Уотсъновци гениалния Шерлок Холмс.
— М-да, неприятен случай — започна Сакач. — Неприятен, защото засега няма за какво да се хвана. А на всичкото отгоре е случай на Интерпол.
— Ами?!
— Значи, трябва да внимаваш и за репутацията на унгарското следователско тяло.
Той замислено въртеше чашата си, отпи една глътка, след това започна:
— Миналия петък в Консерваторията… В същност вие сигурно сте били там! На концерта на Раджо. Бяхте ли?
— Направих дори и запис.
— Седяхме зад сцената, на седалката на органиста — намеси се Шари, — Петер успя да внесе магнетофона и записа целия концерт. Да ти го пуснем ли?
— Не, не! Благодаря, сега нямам настроение за изкуство.
— Подиграваш ли се? Дино Раджо е най-големият жив тенор. Или поне един от най-големите. Достоен наследник на Карузо, Флета, Джили.
— Добре де, добре. Та накрая на програмата, когато пя на бис…
— Сбогуването на Торило…
Не ме интересува, приятелю, какво е пял оня палячо. Важното е, че на третия ред на партера американският фабрикант мистър Артър Картър, който беше дошъл тук да сключи дългосрочен договор с външната търговия…
— Оня, на когото му прилошало! — извика Шари. — Оня плешивия ли имате пред вид? Прилоша му и го изнесоха. В самия край на концерта.
— Значи, сте го видели.
— Аз не — каза Петер. — Бях зает с магнетофона. Наистина ли няма да го чуеш?
— Може би по-късно.
— В същност тогава вече въздухът беше доста тежък, не е за чудене, че му е прилошало. Но защо пък чак и Интерпол?
— Не само му е прилошало, Шари. Ама вие не четете ли вестници? След два часа умря. Без да дойде в съзнание. Умря от сърдечна недостатъчност.
— Горкият… Но защо?
— Защо? Затова, Шари, защото… Защото мистър Картър не е умрял от естествена смърт.
— Какво?
Сакач замълча, междувременно Отокар се потътри през стаята и се мушна под люлеещия се стол.
— Как така не от естествена…
— Това засега е само дискретно официално предположение. За щастие моите доктор Уотсъновци знаят да си държат устата. Та слушайте: смъртта на Картър е брънка от цяла верига. От една много странна и мръсна серия. Започна се през миналата година. Поне доколкото познаваме веригата, от миналата година. Естествено, много е вероятно да не знаем за някои от брънките. Та, значи, миналата година в Делхи имаше световна конференция на мира. Последния ден умря д-р Радж Бахадур, един от най-големите учени по международно право, член на почетното председателство на конференцията. Лекарите, по липса на по- добро, установиха инфаркт. Три дни по-късно във Ваймар, на конгреса на международния ПЕН-клуб почина, при това точно при същите обстоятелства, Мануела.
— Тя пък коя е? — намеси се Петер.
— Образоваността не е всичко, господине, трябва и малко информираност… Мануела беше испанска журналистка-емигрантка, изкара цялата кубинска революция покрай Кастро. Прилошало й в Концертхауз също както на Картър тук, у нас. По ирония на съдбата Картър също тогава бил във Ваймар, при това — според немските колеги — седял точно до Мануела.
— Това пък защо е важно? — попита Шари.
— Не знам. Може и да не е важно. Но е факт. Както е факт и това, че два месеца преди това в Харлем, в края на един митинг на Айзък Д. Уошингтън му прилошало и когато се свестил, бил онемял. Някаква парализа.
— Това е оня Уошингтън, който държа серия речи за гражданските права…
— Същият. Никога вече няма да държи речи. А факт е също така, че само няколко седмици по-рано на един студентски фестивал в Мексико загубил съзнание и умрял секретарят на студентската фракция на Фрайе Дойче Югенд. Лекарите установили инфаркт — поради липса на по-подходящо.
— Колко годишен е бил? — поинтересува се Петер.
— Двадесет и три.