започнали ремонт на залата. Поради жегата вратите бяха широко разтворени, между столовете към тавана се извисяваше гора от скелета, а в единия край на сцената, балансирайки на стълба, работеше електротехник. Ровеше нещо зад тъмната дъсчена ламперия, покриваща стената, изтегли някакъв проводник, опита го с пробна лампа и изруга.
— Тия винаги бъркат осветлението на двеста и двайсет с аварийното на двайсет и четири! — Удари с юмрук по ламперията. — Това пък е като мрамор, и стомана не може да го одраска. От какво, по дяволите е? От махагон? — погледна надолу и видя Сакач. — Добър ден. Кого търсите?
Сакач се представи, електротехникът слезе от стълбата и в началото с подозрение, после все по-охотно отговаряше на следователя, който в себе си се поздрави за късмета си: случайно попадна на дежурния техник; а дежурният техник трябва да присъствува открай докрай на концерта.
— … Всъщност вратата не трябва да се отваря преди началото на почивката, но публиката така лудо ръкопляскаше и тропаше, че полюбопитствувах да видя певеца, отворих първата врата до сцената, тая тук, виждате ли, и тихичко застанах, разбирате ли? Тогава пееше последния бис. Към края май почувствува течението, ама че са капризни тия певци, защото се обърна насам; е, викам си, тоя ще ме изпорти на шефа и ще си получа наказанието за деня. Но тогава тук, отляво, от средата на третия ред дочух хъркане. Погледнах натам, видях един възрастен човек да накланя глава напред, а после се изплъзна от креслото на земята. Певецът тогава тъкмо привърши, ръкопляскания, трополене, какво ли не, а пък аз се притекох да помогна да вдигнем стареца. Внесохме го в една репетиционна, дойде бързата помощ, после разравяха, че бил оня американски фабрикант, за когото полкова писаха вестниците. Това е, което знам. Помага ли с нещо?
На американеца вече не. Но за всеки случай, благодаря.
Следобеда прекара на плажа „Палатинус“, като остави диспечерът в главата му по свое усмотрение да разпределя вагоните на разпределителната гара. Вечерта се обади за малко на Гере, пак по телефона се сбогува с Петер и жена му и си легна. Дори и тайнствените намеци на Петер не можеха да развалят съня му.
Бързият влак за Сегед бе пълен с гости за фестивала. Сакач пътуваше нарочно с влака, искаше да пристигне като обикновен гражданин в Сегед. Подчинените му бяха тръгнали рано призори с кола и си бяха уговорили среща чак следобед.
Вагонът меко го люлееше; той подпря глава на стената на купето и се унесе. Събуди се от препирня, щракане и музикални откъслеци. Младежката компания в ъгъла беше надула транзистора.
— А сега ще даде думата на мадамата.
— Я мини на резерва, това да не ти е…
— Бразил каза, че в тая програма ще пуснат и оная мадама от Югославия, дето…
— Върни се на Кошут, де!
— На силен ли ми се правиш? Ще ти отпоря ушите, та и от там да дишаш…
„Намерих Дино Раджо в «Гелерт». На моя въпрос кое е неговото хоби, той отговори така: Мио фаворито тратенементо…“ Италианската реч се загуби, репортерът продължи на унгарски: „Любимият ми начин за прекарване на времето е билярдът. За съжаление тук, в Будапеща още не съм имал удоволствието да играя, а пък умирам за тази игра. У дома си, в Ню Йорк, съм в състояние по цял предобед да блъскам трите топки… Благодаря ви, маестро, Миле грацие, маестро…“
Билярд…
Стрелката щракна и последният вагон застана на мястото си. Сакач отпусна глава назад и кротко спа до Сегед.
Само остави чантата си в хотела и тръгна пеша към катедралата. За първи път през живота си беше в Сегед.
Огромен лилав автобус зави покрай него и спря пред катедралата. Отстрани на автобуса надпис с бели букви провъзгласяваше:
Което на лаконичен унгарски означаваше: Лига за защита на животните — Глазгоу. Зад изсипващите се от отворената врата шотландски туристи на Сакач му се мерна позната фигура. Не искаше да вярва на очите си. Пристъпи по-наблизо — не грешеше: сега вече разбираше за какво намекваше предната вечер Петер. Като музикант той беше заподозрял нещо от истината и беше пристигнал в Сегед. За да му бъде подръка? За да му помогне? Добре де, хубаво, ама какво по дяволите пели с тези шотландски защитници на животните и какво търси в катедралата?
Незабелязано се залепи зад групата и успя открай докрай да се наслади на следната сцена.
Петер Гонда се промъкна до последния слязъл шотландец, сигурно за да влезе заедно с групата посетители в катедралата. Шотландецът може би го помисли за някакъв помощник-екскурзовод, защото, без да се дърпа, започна разговор с него и очевидно се оживи, като разбра, че попадна на приятел на животните. Петер търпеливо изслуша как и мишката трябвали да бъде считана за домашно животно (лигата се занимаваше само със защитата на домашни животни), наистина, трябва да бъде унищожавана, защото е вредна, но трябва да й се спестят страданията при смъртта, предизвикана от котката.
Сакач за малко да се пръсне от нетърпение, но плътно следеше групата по стълбите, чак до вратата на катедралата. Петер постоянно дрънкаше на добър английски:
— Боя се, че не съм в състояние да харесвам достатъчно мишките — стилът на Петер в съответствие с английския вкус беше скромен и несигурен. — Но и аз си имам едно животинче, таралеж, казва се Отокар. Какво е вашето мнение? — представи Отокар, като че ли и той присъствуваше, дори щеше да произнесе името му буква по буква, но шотландецът изведнъж се вдърви, разочаровано измери с поглед спътника си и със смразяващ глас заяви:
— Никакво! — или с други думи по отношение на таралежите въобще и дума не може да става за мнение. — Таралежите не са домашни животни — и избърза напред.
Петер гледаше смразен след възмутения приятел на животните. Таралежът не бил домашно животно! Вдигна рамене, заряза пътниците на лилавия автобус, които разглеждаха църквата, и убягвайки от погледа на заетия екскурзовод, избърза по стълбите към мястото на хора.
Сакач беше по петите му.
Петер пристъпи към перилата в лявата част на мястото на хора, наведе се, порови из джобовете си, извади някакъв бляскав предмет, дълъг около педя, пое си дълбоко дъх, прицели се в олтара отляво и… В тоя момент един от шотландските туристи, младият защитник на мишките се обърна и погледна нагоре. Петер, светкавично тикна свирката в ъгъла на устата си, а на нейно място пъхна двата си пръста и изсвири оглушително; като Чонакош, от „Момчетата от улица Пал“ — мина през ума на Сакач, но не се намеси, изчакваше. Стените на катедралата отразиха изсвирването, усилено многократно, защитниците на животните погледнаха възмутено нагоре, екскурзоводът изтича навън и след малко се върна с милиционер в бели дрехи, на колана му висеше гумена палка. Милиционерът хвърли успокоителен поглед на невъзмутимо стърчащите шотландци, след това с официално изражение на лицето тръгна нагоре.
Петер не се виждаше никъде. Опитът му поради защитника на мишките, който мразеше таралежите, бе пропаднал. Трябваше непременно да свирне, нямаше съмнение, не можеше да се прави на идиот, с една няма свирка в устата и изпъкнали от напън очи. Така трябваше да бъде, а сега, тъй като положението ставаше неспасяемо, трябваше да си понесе последствията.
Милиционерът го чакаше в подножието на стълбите.
— Тръгвайте пред мен.
Петер се подчини. Шотландците тактично се правеха, че не забелязват нищо. Милиционерът, вече вън, продължи:
— Да ви видим паспорта. Значи, вие сте оня, дето подсвирква.
— Другарю старшина, та моята свирка дори не свири. Аз само…
— Дайте я тука! — Милиционерът взе вещественото доказателство, поклати глава. — Дръглива работа. Я да видим — и я наду.
Две момчета по джинси, на стълбите на катедралата, се закискаха.
От главата на каменния лъв със силно пърхане излетя ято гълъби. Петер чакаше. В тоя момент иззад
