песни. „Тре джорни“ на Перголези, публиката го изкарва на бис. Е, хайде де, колко ще трае още?! Аха, започва цикълът народни песни. Раджо стои до рояла, казва нещо на акомпанятора. В залата шум. Когато Раджо се обръща, отново е тихо. Само детективът със сребристата коса тихо пристъпва в тъмното.
Имре е точен като часовников механизъм.
И засега нищо.
Певецът сам обявява заглавията на песните. Гледа в далечината, погледът му се рее над последните редове. И се леят светлите, слънчеви неаполитански песни.
С лекота изпява три испански песни. Вече е на френските. „Пьоти босу…“ „Дребен гърбушко, няма да биеш повече жена си“… Петер тананика заедно с него, някога това го пееше Ивет Жилбер, голяма изпълнителка на шансони… Не, никога вече! Няма да убиваш повече, Раджо… Но сега много те моля, дай някакъв знак, че си искал да убиваш! Забележи най-сетне, че мястото на Хрдличка е празно!
Но не забелязва. Пее. „Са ира“. А след нея за бис — ами че разбира се — „Сбогуването на Ториду“.
Забележи, Раджо, забележи!
Сега с палячовски жест разперва ръце!
„Ун алтро бачо…“
Какъв артист, какъв артист!… Забележи най-сетне, мошеник такъв!
„Маммма…“
Сега е също като илюстрация в старите читанки, Рана Рупта, надулата се жаба… Сега… Вратът му се издува… изпъва се…
Адио…
Ама че… ама така ли… И въобще, защо си мисли тоя, че е убил някого? Защо се покланя с такава широка усмивка? Или все пак наистина е убил? Но нали на мястото на Хрдличка… Или все пак е уцелил биолога? Да е успял да надхитри Сакач? Не, Хрдличка си седи на мястото, всъщност вече е станал и ръкопляска. Но тогава… Раджо сега съзира пробиващия си напред път Хрдличка, пребледнява, лицето му нервно трепва, покланя се още веднъж дълбоко. Когато се изправя, вече се е овладял. Петер избързва напред, за да провери мястото на Хрдличка. Нямаше нито един свободен стол. А от мястото на Хрдличка сега с голямо усилие се надигна млад мъж с широки рамена и атлетическо телосложение. Притискаше ръцете си към корема, беше пребледнял, с несигурни стъпки тръгна към изхода. На гърдите му блесна значка и една тогава Петер го позна: това е Буги, боксьорът от средна категория. Как е попаднал там тоя нещастник? Но може би ще издържи… Ако някой може, то това е той… С този свой организъм като на бик… Дано да е така… И тогава… Тогава ще дойде той, Петер Гонда и Раджо ще се провали…
Втурна се след преплитащия крака младеж. Трябваше да се увери и… може младежът да има нужда от помощ. Още един поглед към сцената: Раджо с бледо, опънато лице се покланя, публиката се вълнува. Хрдличка ръкопляска пред сцената, шумно изразява възторга си. Но хайде след Буги.
Когато го настигна, Буги стоеше превит над умивалника на отсрещното кафене и повръщаше.
— Мога ли да ви помогна? — и без да чака отговор, притисна с длан челото на младежа. Както на времето правеше майка му, когато малкият Пети преяждаше. Дори поощряваше Буги: — Спокойно, господине, всичко навън! Не го жалете! Подпрете добре главата си! Не се бойте, не сте на ринга, това е работа на червата, ще потръгне. Хайде още веднъж, подгонете го тоя умивалник. Ха така!
Боксьорът се изправи, дишаше тежко, отправи благодарствен поглед към доброволния си болногледач. Отвори напълно крана, пусна водата да тече по главата, пляскаше се по лицето. Изтри се с джобната си кърпичка и едва тогава започна да благодари.
— Нищо — дърпаше се Петер. — Човек помага, където може. Не ви ли хареса вечерята? Или поркането беше повечко?
— А! — махна Буги презрително. — В момента тренирам, никакво поркане. Само вечерята. Бързах, хапнах набързо нещо, след това препуснах насам и пак не намерих билет, разбирате ли?
— Разбирам, как да не разбирам.
— И нищо ми нямаше, даже и тогава не почувствувах нищо, когато стоях там отстрани и видях някакъв тип да излиза, а мястото му остана празно. Помислих си, ще стана, ако се върне, а дотогава ще седна, пък и по-добре се виждаше, разбирате ли?
— Разбирам.
— Разбирате, дръжки! И аз не разбирам. Та, благо даря все пак за помощта.
— Няма защо, приятел. Сигурен ли сте, че нямате нужда от лекар?
— Лекар? — учуди се спортистът. — За какво ме смятате? Знаете ли кой съм аз?
— Разбира се, че знам: „Блъсни го Буги-вуги!…“ Къде бързате?
— Бихте могли да познаете, щом знаете всичко. Да вечерям! На тоя свят има и кондиция.
Като че ли се бяха наговорили, така нахълта в кафенето Имре.
— Видя ли го? — отпусна се до Петер, въздъхна. — Беше се задъхал като гъска. Само не разбирам как може да е толкова невнимателен. Не забеляза ли, че…
— Не можеше да забележи.
— Какво?
— На мястото на Хрдличка, всъщност на мястото на твоя човек седеше някой.
— Не си прави лоши шеги, Пети.
— Не се шегувам. Преди пет минути му държах главата в умивалника.
— На кого?
— На оня, който случайно беше попаднал на мястото на Хрдличка. На Буги-вуги. Не го ли познаваш?
— Бияча.
— Това му беше късметът. Устиска на дозата. Тоя Буги носи. Позамая се малко и толкова.
Сакач стана.
— Къде е сега тоя Буги?
— Отиде да вечеря… Остави го! — дръпна той приятеля си обратно на стола. — Повярвай ми, знам и по-пряк път. Така ще бъде по-продължително. Буги не е доказателство. Ти само ми помогни да вляза при Раджо в хотела и ще имаш доказателство. Решаващо доказателство.
— Защо искаш да проникнеш в хотела.
— Ще му поискам автограф. Като голям негов почитател.
— Да не си откачил?
— Никога през живота си не съм бил по-нормален. Буги не е доказателство, Имре.
— Това аз много добре го зная. Само косвено доказателство. Но няма по-добро.
— Аз ще ти намеря пряко. Вкарай ме при него. Естествено ще вляза заедно с Отокар.
— Ама ти с това животно ли си дошъл тука?
— Не смеех да го оставя на Шари. Миналия път два дни имаше колики от бобената супа. Стомахът му не по нася сметана.
— Горкият Отокар.
— Значи, ще ме вкараш?
— Ще те вкарам, дяволите да те вземат… Но ако направиш някоя глупост!
— Няма. Само ще му поискам автограф. За правене, надявам се, той ще направи нещо.
— А-а, не, Пети, тая няма да я бъде. В никакъв случай.
— Ти знаеш само за автографа. Останалото си е моя работа.
— Ако ти направи нещо, или стане скандал…
— Ти за мен недей да се главоболиш. И скандал няма да стане. Няма да се наложи да подаваш оставка.
— Глупако, за теб ме е страх, не за ранга ми.
— За всеки случай добре ще е, ако останеш наблизо.
— Толкова и на мен ми стига акълът — промърмори Сакач, след това се ухили и кимна в знак на съгласие.
Отокар се чувствуваше доста изоставен в хотелската стая, Петер го промъкна скрит в чантата и го беше барикадирал в единия ъгъл. Отокар обидено се тътреше насам-натам в тясната си килия, тревожно душеше, укорително движеше нос. Петер се наведе над него със съчувствие и го успокои:
