гърба му се разнесе познат глас.
— Оставете, другарю старшина, поверете ми този хулиган. Старши лейтенант Сакач.
Милиционерът изплю свирката, погледна удостоверението на Сакач, скъса протокола, отдаде чест и изчезна. Срамуваше се, че след петнадесетгодишна милиционерска служба не е в състояние да накара една свирка да свирне.
— Що за свинщина беше това? — попита мрачно Сакач.
— Частна изработка — ухили се Петер.
— Значи, и ти си се досетил.
— Предполагам нещо. И ми беше любопитно дали картината на олтара е по-музикална от Отокар. Всъщност нямаше и да е кой знае колко жалко за оная картина. Е… Би ли ми казал нещо?
— И без това доста ти казах миналия път. Все пак съществува и професионална тайна. Че и бдителност. Не си играем на шикалки.
Замълчаха. Накрая пак Петер започна:
— Ще говориш ли, или ще си играем на криеница?
— Никаква криеница! Имаш ли представа, че довечера може да има нов опит за убийство.
— Довечера?
— Днес ще гастролира Раджо.
— Знам — каза Петер. — Затова съм дошъл, заради тебе. И главно, за да проверя обвинението на Шарика във връзка с мама Агата.
— Съдбата на Хрдличка не те ли интересува?
— Кой е тоя?
— Набелязаната жертва. По нашите предположения. Имам чувството, че преди всичко него трябва да охраняваме.
— Как можете да охранявате някого, когото искат да убият с невидимо оръжие? Чакай! Няма ли да е по-добре, ако разговаряме седнали?
Сакач безмълвно прекоси площада, Петер подире му. Седнаха на терасата на едно кафене.
— Значи?
— Значи — продължи Петер, — най-простото е да отстраните оня тип от залата.
— Така ли? — усмихна се подигравателно Сакач. — Хубаво. И тогава наблюдателният секретар ще изтича до нашия достоен тенор на мира и ще му пошепне на ушенцето: я зарежи бе, не ми харесва тая работа, ченгетата са го чупили оня балък от залата, да искаме указания от боса. — Петер мълчеше. Сакач продължи: — Обаче… Слушай: трябва да направим така, че Хрдличка да не сяда там, където му сочи билетът. Разбираш ли?
— Не. Ами че то е същото, само че в зелено.
— Глупости. До едно време ще си седи там, но в последния момент ще изчезне. Спомни си само за Картър…
— Умря в края на концерта. На биса. Сбогуването на Торидо — въздъхна. — Какъв глас! Да оставим това. Та?
— Значи накрая. Хрдличка ще изчезне към края на концерта. В самия край. Столът му ще бъде празен. Но дотогава…
— Какво дотогава?
— За да можем да работим с абсолютна сигурност, до началото на концерта Хрдличка ще си бъде на мястото. След няколко минути… Как да стане… Ще видим — стана. — Сега трябва да си вървя. Надявам се, че ще бъдеш там вечерта.
Вместо отговор Петер показа билета си и с обидено изражение погледна приятеля си.
— Значи, не ми се доверяваш.
— Глупак! А сега бързам, трябва да говоря с момчетата.
Изоставеният Петер си поръча още едно кафе и се замисли. Значи: ако приемем, че Хрдличка е набелязаната жертва, той трябва да бъде отстранен. Имре преди представлението ще представи Хрдличка на Раджо и секретаря му. Хрдличка ще си седи на мястото предизвикателно. Примамващо. След това ще дойде „Те Деум“ на Будавари — Ауфтакт, трататам!… Тогава ще измъкнат Хрдличка. Няма да го измъкнат. Ще го измъкнат след почивката. Ще го измъкнат, а на мястото му ще седне някое ченге. Някое ченге със същата външност. Защото от сцената, макар и слабо, но все нещо се вижда в залата. Лицата мержелеят в бяло. Размити, бели петна. След това, по време на бисовете ще изчезне и дубльорът. И тогава… Тогава Раджо ще забележи, че мястото на набелязаната жертва е празно. Какво ще направи! Ще се изненада. И ние ще забележим неговата изненада. Не, не е глупав тоя Имре. Само че… Само че това не е доказателство. Хм… Плати, стана и без да бърза, слезе на плажа на брега на Тиса. До пет след обяд почти не излезе от водата.
Андре Хрдличка седеше на четвъртия ред, леко полуобърнат, разговаряше с една красива жена с креолска кожа. Професорът беше ерген, значи, беше секретарката му. Имре не се виждаше никъде, Раджо още не бе пристигнал.
Петер Гонда отпусна бинокъла си.
Раджо скоро ще пристигне. Би следвало да изслуша първата част от програмата. Може да си го позволи, неговата програма не изисква кой знае каква концентрация. Поне за него. За него това е нещо като разтоварващ концерт: две-три арии из опери, няколко италиански барокови песни, накрая италиански, испански и френски народни песни. Благовъзпитани, средни по сила аплодисменти преминаха през тихо шумящата зала, Раджо…
Набитият, започнал да пълнее тенор, изситни със скромна усмивка между редовете, на половин крачка зад него вървеше един много строен, леко оплешивял рус мъж. Като цивилно облечен, пенсиониран есесовец — помисли си Петер, но веднага се отказа от тая мисъл. Фантастично, до каква степен обстоятелствата могат да повлияят на човек. Защото, ако например за тоя секретар се разбере, че няма нищо общо с всичко, ако, да речем, някое илюстровано списание публикува снимката му между снимките на холандската кралица и някой делфин, който играе водна топка, с надписа, че това е датският рибар Олаф Харалдсен, който в момента очаква хвърлянето на хайвера на херингите — тогава веднага ще го намерим за симпатичен.
Раджо се спря на края на шести ред, притисна дясната си ръка до гърдите, леко се поклони към публиката и седна. До него — русият секретар. Бинокълът на Петер сега се насочи към Хрдличка. Биологът, обърнал се назад, гледаше Раджо, дланите му плеснаха още няколко пъти, след това настана тишина.
До началото на концерта оставаха още две минути.
Оркестрантите вече бяха заели местата си, появи се и хорът. Тогава иззад сцената изникна Имре Сакач, промъкна се встрани от столовете и изчезна в тъмното… Диригентът си проправи път между хората и оркестъра, избухнаха и внезапно замлъкнаха аплодисментите. След прозвучаването на фанфарите и тръбите гръмна триумфалната музика на Кодай. Хрдличка седеше неподвижно, Раджо също. Петер отпусна бинокъла, с притворени очи изслуша произведението докрай. По средата на почивката се появи Сакач и придружен от някакъв чиновник от туристическото бюро усърдно обясняваше нещо на Хрдличка и секретарката му. Раджо и секретарят му вече ги нямаше в залата.
Петер си проби път до края на реда си и се придвижи напред. Успя да долови част от едно изречение:
— … ще виждате и чувате много по-добре…
Ама че го бива да лъже тоя Имре! По-добре… Много по-добре. Какво е по-добро, тапицерията на предложеното място или акустиката на катедралата? Във всеки случай Имре свястно си гледа работата. И за всеки случай давай обратно на мястото си, защото паузата е към края си. Раджо и акомпаняторът му се появиха на сцената, облени в светлина. Малкият театрален бинокъл отново направи добра услуга на Петер, да… Цивилният детектив вече е седнал на мястото на Хрдличка и дружески разговаря със седящата до него жена. Косата му сребрее в полумрака. Жената… има същата креолска кожа и носи бяла рокля. И тя е човек на Имре. Но къде са истинските? Ясно — Имре има и чувство за хумор: Андре Хрдличка и секретарката му седят на онези два стола, на които седяха преди почивката Раджо и придружителят му. А сега тъмнината в залата е пълна. И пее Раджо. Една след друга известните арии на Верди: на херцога на Мантуа, Манрико, Алфред, Жермон, Карлос… След това Пучини: Рудолф, Каварадоси, Пинкертон… И следват бароковите
