— Съжалявам, братче, но сега идва малко диета. Нямам желание да плащам заради теб. Ще погладуваш малко. Ако слушаш, леля Шари ще ти сготви в къщи пълнени пиперки.
Отокар, след като господарят му излезе, поразмишлява обидено известно време, след това тръгна на експедиция. Преодоля барикадата, тупна от другата й страна, фуча, квича и разгневен се дотътри до радиатора. Там намери две изсъхнали мухи. Но това дори и за предястие беше малко. По-късно един влязъл по погрешка през прозореца на стаята майски бръмбар само засили апетита му. При по-нататъшното търсене на бръмбари смъкна покривката от масата. На покривката имаше ваза, във вазата цветя и вода. Тогава, разбрал, че той е единственото живо същество в тоя луд свят, за опит започна да дъвче единия край на шушляка на Петер. Не повтори опита си, тъй че от научна гледна точка не можа да стигне до сигурни данни. Само че както някои философи, и той повече вярваше на вкуса си, отколкото на науката. Което в неговия случай се оказа правилно. Окачестви търкалящия се на пода вестник като негоден за ядене, също както и пантофите на Петер, тъй че, когато успя да освободи иглите си от висящите до земята ресни на пердето, намиращите се в стомаха му две мухи и майски бръмбар и за каре бридж не стигаха. Най-много за руска трупа.
Когато Петер се завърна в стаята си, Отокар не се беше сгушил разкайващо се, нито се криеше, нито се бе заврял някъде, а с настоятелно и укорно фучене се затътри към господаря си.
Последва час и половина чистене, в края на което Отокар отново попадна в чантата в компанията на една кифла. Петер, готов за път, посегна към чантата, когато на вратата се почука и в стаята влезе Имре Сакач.
— Значи, все пак няма да мога да поискам автограф? — попита Петер.
— Ще можеш. Но разбрах, че си прав. Затова побързах да дойда тук. И няма да си играем на криеница, а ще говорим и двамата. Първо аз, след това — ти. Искам да ми кажеш за какво се готвиш, но затова е по- добре и ти да знаеш това, което знам аз.
— Става. Да вървим.
Спряха пред хотела, който се намираше в центъра на града. Петер завърши монолога си и с блеснало лице погледна приятеля си.
— Гениално, а?
— Не е лошо, само че е малко опасно. Не би ли било по-добре, ако аз…
— И дума да не става, господине. Идеята си е моя. Аз искам да я осъществя. А и рефлексите ми са добри и чувството ми за ритъм не е лошо. Но да си наблизо.
— Бъди спокоен. Хайде!
Няколко думи на Сакач бяха достатъчни, за да стигнат до апартамента на Раджо, на първия етаж. За щастие не се наложи да отстраняват секретаря под някакъв предлог — нямаше го в стаята. Така че Петер, с чантата под мишница, учтиво почука на вратата на Раджо.
Намиращата се в другия край на антрето стъклена врата бе наполовина отворена. Дино Раджо, застанал в средата на стаята в тъмночервен халат, тъкмо изстискваше сока на един лимон в чаша. Петер поздрави с широко движение и в скоропоговорка на добър италиански поиска извинение от маестрото за безпокойството. Разказа му, че и той самият е музикант и най-голяма радост би било за него, ако маестрото го почете с автографа си. След това замълча и впери благоговеещ поглед в тенора, който отпиваше от лимоновия сок.
— Нямам навик — започна Раджо — да приемам посетители в стаята си в хотела, още по-малко — да давам автографи. Но нищо, ще направя изключение за един младеж — усмихна се снизходително, — който е мой брат в музиката — посегна към бележника и писалката на Петер, но изведнъж спря, лицето му се помрачи. — Вие случайно да не сте репортер? Какво има в чантата ви? Магнетофон?
— Не, а-ами — запротестира Петер. — От благодарност, ако позволите, от благодарност за автографа ви, ще ви покажа нещо, една малка шега, ун скерцо иноченте, която е във връзка с музиката. Ще ви заинтересува.
Раджо го погледна с подозрение, след това надраска името си и върна бележника.
— Ето. И побързайте с шегата, щом без това не мога да се отърва от вас. Имате най-много пет минути, млади човече.
Петер отвори чантата си, като мърмореше благодарност, и измъкна от нея горещо протестиращия Отокар. Раджо с отвращение отстъпи към стената. Отокар ужасен приседна на края на непознатата маса, а пък Петер отново развърза езика си.
— Представям ви, маестро, Отокар. По професия — обикновен таралеж, научно наименование Еринацеус Еуропаес. Измежду многото му интересни качества в момента нас ни интересува само едно. Само между другото ще спомена: успоредно с музиковедческата си работа се занимавам и със зоология, маестро — лъжеше той, без да се запъва, — миналата година защитих дисертация. Моля, наблюдавайте Отокар! — Извади някаква свирка и я наду.
Отокар при добре познатия беззвучен знак раздвижи дългия си нос, завършващ с черно копче, и като че ли се търкаляше на колела, движени от пружини, побягна към господаря си. Получи си наградата и се затътри обратно, към другия край на масата. Петер повтори опита, като продължаваше да обяснява на онемелия тенор.
— Работата е проста за онзи, който познава тайната.
За човек, който не я знае — всичко е тайнствено, свръхчовешко. С този номер бих могъл да бъда магьосник преди хиляда години. Та, ушите на Отокар са чувствителни към ултразвуците. Ние не ги чуваме, обаче той — да. Е, ела! Ще получиш още нещо… И тюлените ги чуват, и прилепите. И кучетата. Водачите на милиционерски кучета викат кучетата си със свирка. Но — повиши той глас — с ултразвук, както знаете и вие, може и да се убива. — Замълча и отстъпи към висящото на стената огледало. Раджо го гледа известно време напрегнато, след това се съвзе.
— Интересна игра беше това, докторе, много интересна. А сега се махайте!
— Само това ли са забележките ви?
— Засега само това.
— А ако се махна? Каква полза ще имате вие от това? Толкова ли се доверявате на секретаря си?
Раджо пристъпи напред. Между тях имаше около три метра. Петер се постара да остане пред огледалото. Тенорът се подпря на масата с две ръце и приглушено заговори:
— Дигайте си партакешите, дребосък такъв! С мен ли сте се захванал? Как смеете с най-големия жив тенор на света…
Петер се изсмя:
— Е, и? Това обида ли е? Да не искате да се дуелираме? За съжаление не разполагам с оръжие като вашето, маестро…
— Изчезвайте! — Раджо вече беше почервенял от гняв. Петер нарочно продължи да го дразни:
— Правилно, веднага си тръгвам, но, ако позволите, ще си взема таралежа. Не бих посмял дори и него да оставя в близост до един обикновен наемен убиец.
— Внимавайте! Ако не ви считах…
— Какво? Да не би сърцето ви да се е смилило над мен? О, о.
Раджо се беше задъхал. Глухо заговори:
— Безумец, нямате доказателства. Не можете да ни навредите. Без доказателства няма престъпление!
— А ако има доказателство?
— Няма. Не е възможно — изсмя се. — Вие подозирате нещо, скъпи, но нищо няма да постигнете с това.
— Така ли? Тогава какво чакате?
— Ще умрете, плъх такъв!
— Е, най-после!
— И ако умрете, няма да е затова, защото подозирате нещо, а затова, че имахте нахалството да се захващате с мен.
— Хайде, маестро!
— Порко импуденте! — Петер се загледа в лицето на италианеца; той се накланя леко напред, вратът му се издува. Петер внезапно разхлабва мускулите си, двете му ръце политат във въздуха, вратата отлита със
