Бъркотията нямаше очевиден смисъл, но Нютон заяви, че е открил схема — същата като в предишните послания.
— Но господин Туисълтън е невменяем — възразих аз.
— Несъмнено — съгласи се той.
— Тогава не разбирам защо приемаме толкова на сериозно писмото.
— Поради простата причина, че не го е писал господин Туисълтън.
— Но откъде знаете?
— От няколко години се забавлявам, като се опитвам да разгадая характера, наклонностите и способностите на човека, съдейки по почерка му — обясни Нютон. — По този начин може да се определи дори здравословното му състояние, например дали страда от някакво заболяване на очите или от парализа. Имайки предвид решителната, силна ръка, написала писмата, и очевидно влошеното здраве на господин Туисълтън, може да се направи изводът, че авторът на това послание не е невменяем. Има и една любопитна подробност. Авторът е учил латински.
— Как разбрахте, за бога?
— Буквите „а“ и „е“ се срещат заедно три пъти в закодирания текст и на тези места авторът на писмото спазва общоприетото изискване да ги слее в „ае“. Това показва дифтонг, сложна гласна или съединяване на гласни, и говори за латинско произношение. Така например трябва да произнасяме „С“ в думата „Caesar“ като „К“. Ето защо авторът на посланието безспорно е образован човек, а това изключва господин Туисълтън, чието образование е основно.
— Защо мислите така? Може да е учил латински.
— Не си ли спомняте, че в отговор на бръщолевенето му за война и мир, го попитах какво означават латинските думи „расе belloque“!
— Да, разбира се. „В мир и във война.“ Зачудих се защо му зададохте този въпрос.
— Той не знаеше значението им. Следователно, не е учил латински. — Нютон въздъхна. — Днес схващате много бавно, Елис. Добре ли се чувствате? Не приличате на себе си.
— Измъчва ме главоболие, сър. Но ще се оправя — добавих аз, макар че не се чувствах добре.
Пристигнахме в Пал Мал. Превзетият шапкар хугенот Самюел Тюе ни изгледа, сякаш бяхме птици на Минерва37, когато влязохме в магазина му. Несъмнено беше свикнал с по-екзотични пуяци като пищно издокараното конте, което разглеждаше шапка със същото внимание, каквото Нютон или аз бихме посветили на фалшива монета. Господин Тюе изслуша въпросите на Нютон за перата, вдигна капака на малка емайлирана кутийка за енфие, смръкна и после отвърна, че Джеймс Чейс, търговец в Ковънт Гардън, го снабдява с щраусови и паунови пера, тъй като е най-големият и най-добрият доставчик в Лондон.
След известно време отидохме на работното място на господин Чейс, огромен птичарник, пълен с всевъзможни патици, гарвани, лебеди, гъски, кокошки и няколко пауна. Нютон извади дългото перо с дъгоцветно око, обагрено в синьо и жълто, което беше донесъл от Тауър, и обясни, че е дошъл по държавна работа.
— Казаха ми, че вие сте най-големият доставчик на екзотични пера в Лондон.
— Вярно е, сър. За перата аз съм онова, което Вирджиния е за тютюна, и Нюкасъл за въглищата. Снабдявам всички — майсторите на карети, на писалки, на мебели, на легла и шапкарите.
— Това е перо от син индийски паун, нали?
Господин Чейс, висок и слаб човек, който самият приличаше на птица, разгледа перото и сетне потвърди предположението на Нютон.
— Да, сър.
— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?
— Не е било поставяно на шапка, защото не е подкастрено. Пауните са редки птици и някои богаташи ги харесват, но имат лош нрав и трябва да бъдат държани далеч от другите домашни птици. С изключение на факта, че перото е от някой от моите пауни, не мога да ви кажа почти нищо за него, господа.
— От един от вашите пауни? — повтори Нютон. — Откъде знаете?
— По знака, разбира се. — Господин Чейс обърна перото и ни показа роговия край, на който имаше синьо петно. — Всичките ми пера са белязани по този начин. Знак за качество, независимо дали перото е лебедово за писане или щраусово за дамски шапки.
— А знаете ли на кого сте го доставили?
— Почти всичките ми паунови пера отиват при господин Тюе или мадам Шере. И двамата са французи шапкари. Хугеноти. Добри са за бизнеса с перата. От време на време продават по някое на дамите, които искат сами да си направят шапки. Господи Тюе казва, че много жени си шият рокли, но малко имат желание да си направят шапка. Онзи ден продадох няколко паунови пера на нов клиент. Не си спомням името му, но мога да кажа, че не приличаше на шапкар.
— Спомняте ли си нещо друго за него?
Господин Чейс се замисли.
— Приличаше на французин.
— Хугенот?
— Не мога да кажа. Мисля, че името му беше френско, макар да не го помня. Откровено казано, сър, французите са единствените чужденци, които познавам. Може да е бил испанец. Не че говореше като чужденец. Напротив, говореше като англичанин. При това образован. Но някои хугеноти говорят много добре английски. Например господин Тюе. Човек би го помислил за англичанин.
— Англичанин донякъде — отбеляза Нютон.
Сбогувахме се с господин Чейс. Нютон ме погледна в очите и заяви, че имам нужда от кафе, затова отидохме в „Гърка“, популярно кафене сред членовете на Кралското дружество. Скоро след като пристигнахме там и получихме кафето си, което ме ободри за известно време, в заведението влезе тридесетгодишен мъж и седна до нас. Помислих го за учен и не бях твърде далеч от истината, защото той беше член на Кралското дружество и частен учител на децата на херцога на Бедфорд. Акцентът му беше френски, макар че всъщност човекът беше хугенот от Швейцария.
Нютон ми го представи като Никола Фасио дьо Дюйе38. Бързо стана очевидно, че двамата си били близки приятели, но господарят ми показа хладина и сдържаност към него. Това ме накара да се усъмня, че са се скарали и сега се държат на разстояние един от друг. Фасио ме гледаше подозрително, дори бих казал ревниво, ако предположението ми не би предизвикало въпроси срещу доброто име на господаря ми. Не можеше да не се забележи, че господин Дюйе е нежен и изтънчен, почти женствен.
Установих, че нямам желание да пия кафе, а и гъстият пушек в „Гърка“ не облекчаваше главоболието ми, затова споменът ми за разговора между Нютон и господин Фасио едва ли може да се нарече много подробен. От самото начало обаче беше ясно, че господин Фасио иска да си възвърне част от доверието на Нютон.
— Радвам се, че ви открих тук, докторе — каза той. — Инак щеше да се наложи да ви пиша, за да ви съобщя, че вчера един човек ме намери в дома на херцога и ме разпитва за вас. Мисля, че името му беше господин Фо.
— Срещнах се с него — отвърна Нютон. — Господин Нийл ни запозна в Монетния двор.
— Господин Нийл, Главният майстор?
— Същият.
— Колко странно. Господин Робар ми каза, че господин Нийл е поискал Хук да представи някакъв италиански химик, граф Гаетано, на членовете на Кралското дружество. Говори се, че графът усъвършенствал метод за превръщането на оловото в злато. Господин Нийл вече потвърди чистотата на полученото от графа злато, което чака само одобрението на Хук за представяне, за да бъде пуснато в обращение.
— Графът е измамник и може да извършва трансмутации колкото вие можете да съживявате мъртвите, Фасио.
Господин Дюйе се нацупи и придоби такъв женствен вид, че сякаш щеше да ни перне с ветрилото си, ако държеше такова в малката си бяла ръка. Това много би ме развеселило, но изведнъж изпитах неустоима
