Фабиан затвори гардероба, взе за всеки случай ключа със себе си и извика в коридора:
— Госпожа Холфелд, закуската!
Когато влезе в банята, във ваната вече седеше Корнелия, насапунисана от глава до пети, и се смееше:
— Трябва да изтъркаш гърба ми — прошепна тя. — Ръчичките ми са тъй ужасно къси.
— И чистотата става удоволствие — отбеляза Фабиан и насапуниса гърба й.
После тя му се отплати със същото.
— Ужасно! — рече той. — А през цялото време в гардероба се намира царят на изобретателите и чака да го пуснат на свобода. Трябва да побързам.
Измъкнаха се от ваната и почнаха да се бършат един друг, докато кожата им се зачерви. След това се сбогуваха.
— Довиждане до довечера! — прошепна тя.
Той я целуна. Сбогува се с очите, с устните и с шията й. Сетне бързо се втурна в стаята си. Закуската бе донесена. Отключи гардероба. Възрастният господин излезе с вцепенени крака и дълго кашля, за да навакса изпуснатото.
— А сега следва втората част от комедията — каза Фабиан, отиде в коридора, отвори входната врата, затвори я пак и силно извика: „Чудесно е, че си решил да ми дойдеш на гости, чичо. Влизай, моля ти се!“
Въведе учтиво въображаемия гост в стаята си и кимна с глава на учудения изобретател.
— Така, сега вече вие пристигнахте официално. Седнете, моля. Ето ви втора чаша.
— А освен това съм и ваш чичо.
— Роднинските връзки винаги са успокоявали хазайките — обясни Фабиан.
— Ама кафето е добро! Може ли да взема една кифличка? — Старецът беше почнал вече да забравя гардероба. — Ако не се намирах под попечителство, щях да ви направя мой универсален наследник, уважаеми племеннико! — рече той и най-почтително почна да се храни.
— Хипотетичното ви предложение ми прави чест — отвърна му Фабиан.
По настояване на новия чичо двамата се чукнаха с кафените чаши и извикаха:
— Наздраве!
— Обичам живота — призна възрастният господин и почти се смути. — Обикнах го както трябва едва след като обеднях. От радост понякога ми идва да ухапя слънчевите лъчи или пък ветреца, който подухва в парка. И знаете ли на какво се дължи това? Често си мисля за смъртта — а кой прави това днес? Никой не мисли за смъртта. Всеки я оставя да го изненада, като сблъскване между влакове или друга неочаквана катастрофа.
Толкова са оглупели хората. Всеки ден мисля за смъртта, защото тя всекидневно може да ми направи знак да я последвам. И тъкмо защото мисля за нея, обичам живота. Това е прекрасно изобретение. А нали знаете — от изобретения поне разбирам.
— Ами хората — тях обичате ли?
— Глобусът е заразен от краста — изръмжа старецът.
— Да обичаш живота и същевременно да презираш хората, такова нещо рядко води до добър край — рече Фабиан и стана.
Сбогува се с госта, който още не беше допил кафето си, помоли госпожа Холфелд да не безпокои чичо му и се отправи към районното бюро за регистриране на безработни.
След като се разправи с трима чиновници, тоест след два часа, разбра, че е сбъркал адреса и че следвало да се отнесе до друг клон, определен нарочно за канцеларски чиновници. Отиде с автобуса до площад „Витенберг“ и оттам — на посоченото място. Упътили го бяха погрешно. Попадна сред тълпа безработни болногледачки, детски надзирателки и машинописки и като единствен посетител от мъжки пол събуди сред тях най-жив интерес.
Оттегли се, излезе на улицата и няколко къщи по-нататък намери един магазин, който приличаше на централа на потребително дружество, но сега представляваше тъкмо онзи клон от службата за безработни, където трябваше да се регистрира. Зад някогашния тезгях на магазина седеше чиновник, а отпред, наредени на дълга опашка, стояха безработните чиновници, подаваха един след друг своите картони за подпечатване и получаваха необходимия контролен знак.
Фабиан се изненада, като видя колко спретнато облечени бяха тези безработни. За някои от тях можеше направо да се каже, че са елегантни, и ако човек би ги срещнал на Курфюрстендам, безусловно би ги помислил за хора, които се разхождат, за да убият времето си. Навярно те съчетаваха утринното идване до бюрото с една разходка по елегантните търговски улици. За стоенето пред витрините все още не се заплащаше, а кой би се наел да познае, дали не могат или просто не искат да купят нещо? Носеха празничните си костюми и имаха пълно право — нима някой имаше толкова много празници, колкото те?
Сериозни, в стремежа си да проявят изрядно държание, те стояха под строй и чакаха да приберат своите картони с печатите. Сетне излизаха, сякаш напускаха зъболекарската клиника. Понякога чиновникът изругаваше и отделяше някой картон настрана. Някакъв помощник отнасяше тия картони в съседното помещение. Там се бе разположил един инспектор и искаше сметка от нередовните посетители на контролния пункт. От време на време на вратата се показваше човек с вид на портиер и извикваше някое име.
Фабиан зачете печатните обявления, окачени по стените. Забранено бе да се носят ленти на ръката. Забранено бе трамвайните билети „смяна“ да се използуват от други, освен от първоначалните им притежатели. Забранено бе да се предизвикват политически спорове, както и да се участвува в тях. Съобщаваше се къде срещу тридесет пфенига може да се получи изключително питателен обед. Съобщаваше се за кои начални букви контролните дни бяха отложени. Съобщаваше се за кои професии справочните бюра се преместват другаде и за кои се променят приемните часове. Съобщения. Забрана. Забрана. Съобщения.
Малко по малко учреждението се изпразни. Фабиан представи своите документи на чиновника. Човекът му каза, че тук обикновено не регистрирали работници по рекламата и препоръча на Фабиан да се обърне към пункта, предназначен за хората със свободни професии, научни работници и артисти. Даде му и адреса.
Фабиан отиде с автобуса до „Александерплац“. Беше почти обед. В новия клон попадна сред доста пъстро общество. От обявленията разбра, че се търсят по възможност лекари, юристи, инженери, дипломирани агрономи и учители по музика.
— Сега съм зачислен при Организацията за подпомагане на пострадалите от кризата — рече някакъв дребен господин. — Получавам 24,50 марки. На всеки член от семейството ми седмично се падат по 2,72 марки, което прави по 38 пфенига дневно на човек. Пресметнах точно през хроническата си отпуска. Ако продължава така, скоро ще премина към кражби с взлом.
— Ех, да беше толкова лесно! — въздъхна един от неговите съседи, късоглед младеж. — И за кражбата се иска наука. Лежах една година в затвора. Е, няма що, има и по-приятни места.
— Все ми е едно, поне докато не са ме тикнали там — възбудено заяви дребничкият господин. — Жена ми не може да даде на децата дори парче хляб за училище. Няма да стоя и да гледам повече това.
— Като че ли пък краденето има някакъв смисъл — каза едър, широкоплещест човек, който се беше облегнал на прозореца. — Щом няма какво да плюска, дребният буржоа веднага се превръща в лумпенпролетарий. Защо не разсъждавате с малко повече класово съзнание, противен дребосък? Все още ли не виждате къде ви е мястото? По-добре помогнете да се подготви почвата за политическа революция.
— Дотогава децата ми ще пукнат от глад!
— Ако ви тикнат зад решетките за кражба, уважаемите ви деца ще пукнат още по-бързо от глад — каза човекът до прозореца.
Късогледият младеж се засмя и сви рамене, сякаш се извиняваше.
— Подметките ми са вече съвсем скъсани — рече дребничкият господин. — Ако всеки път идвам пеш до тук, за една седмица обувките ще свършат, а за трамвай нямам пари.
— Не ви ли отпуснаха кундури от благотворителната организация? — запита късогледият.
