— Моите крака са много изнежени — заяви дребничкият господин.
— Обесете се тогава! — каза човекът до прозореца.
— Вратът му е много изнежен — рече Фабиан.
Младежът бе сложил на масата няколко монети и броеше състоянието си.
— Половината пари редовно отиват за писма, с които търсиш работа тук и там. Плащаш пощенска такса за изпращане. Плащаш пощенска такса за получаване. Всяка седмица преписвам и заверявам по двадесет пъти удостоверенията. А никой не ти праща книжата обратно. Дори не ти отговарят. Навярно писарушките по канцелариите си правят колекции от пощенските марки, които прилагам за отговор.
— Но властите правят всичко, което е по силите им — каза човекът до прозореца. — Между другото те откриха за безработните безплатни курсове по рисуване. Това е истинско благодеяние, господа. Първо, човек се научава да рисува ябълки и бифтеци, и второ, с тях се засища. Художественото възпитание като средство за прехрана.
Дребничкият господин, който очевидно беше изгубил всякакво чувство за хумор, каза унило:
— Това никак не ми помага. Защото аз съм художник.
В това време един чиновник прекоси чакалнята и Фабиан, станал вече по-предпазлив, го запита дали има някакви изгледи да го оправят тук. Чиновникът го попита има ли бележка от районното бюро за безработни.
— Още не сте се зарегистрирали там? Трябваше най-напред това да свършите.
— Значи, трябва да ида отново там, откъдето започнах обиколките си преди пет часа — каза Фабиан.
Но чиновникът вече беше изчезнал.
— Общо взето обслужването е вежливо — рече младежът, — но никой не може да твърди, че справките винаги са безупречни.
Фабиан потегли с автобуса към бюрото за безработни в района, където живееше. Вече беше изхарчил цяла марка за път и от яд не гледаше през прозореца.
Когато пристигна, бюрото беше затворено.
— Покажете ми документите си — каза портиерът. — Може би ще мога да ви помогна.
Фабиан подаде на добряка плика със своите документи.
— Аха — каза портиерът, след като ги прегледа обстойно, — в същност вие съвсем не сте безработен.
Фабиан се отпусна върху един от бронзовите километражни камъни, поставени за украса пред входа.
— Вие, тъй да се каже, имате нещо като платен отпуск до края на месеца. Нали получихте парите от фирмата?
Фабиан кимна утвърдително.
— Тогава елате пак след четиринадесет дни — посъветва го другият. — Дотогава можете да си опитате късмета със заявления направо по учрежденията. Следете във вестниците обявите за предлагане на работа. Няма кой знае какъв смисъл, но човек не бива да се отчайва.
— На добър път! — рече Фабиан, взе документите и се отправи към зоологическата градина, където възнамеряваше да изяде две-три кифли. Но в края на краищата нахрани с тях лебедите, които бяха излезли с малките си на разходка из езерото.
Когато привечер влезе в своята стая, завари там майка си. Тя беше седнала на кушетката, остави настрана някаква книга и рече:
— Изненада ли се, моето момче?
Прегърнаха се. Тя продължи:
— Не можех иначе, трябваше да видя как си. А през това време баща ти внимава никой да не влезе в магазина. Тревожех се за тебе. Не отговаряш вече на писмата ми. Десет дни не си писал. Покой нямах, Якоб.
Той седна до майка си, помилва я по ръката и каза, че бил добре.
Тя го гледаше изпитателно.
— Да не би да съм дошла в неудобно време?
Той поклати отрицателно глава. Тя се изправи.
— Вече подредих бельото ти в шкафа. Хазайката ти можеше да почисти малко. Още ли продължава да се превзема и да не го върши? Какво мислиш съм ти донесла?
Тя отвори плетения куфар, почна да вади от него пакети и да ги реди върху масата.
— Кървавица — рече тя, — половин кило, от „Брайтенщрасе“, сещаш се, нали? Студен шницел. Жалко, че тук не бива да се влиза в кухнята. Инак да съм го опържила. Бекон. Половин салам. Много поздрави от леля Марта. Вчера бях при нея в градината. Няколко сапуна от магазина. Ех, да не вървеше така зле търговията. Почвам да мисля, че хората вече не се мият. А ето ти и една вратовръзка, харесва ли ти?
— Ти си тъй добра! — рече Фабиан. — Но не биваше да пръскаш толкова пари заради мене.
— Глупости! — отвърна майка му и подреди хранителните продукти в една чиния. — Можеше да ни направи поне малко чай твоята милостива хазайка. Казах й вече. Утре вечер си заминавам обратно. Пристигнах с пътнически влак. Не усетих как мина времето. В купето имаше едно дете. Много се смяхме. Как е сърцето ти? Пушиш прекалено много! По цялата стая са разхвърляни празни цигарени кутии.
Фабиан гледаше майка си. От вълнение и разнежване тя се държеше като полицай.
— Вчера се бях сетил — каза той — за времето, когато бях в интерната. Ти беше болна и вечер бягах през игрището само за да те видя как си. Веднъж, много добре си спомням, ти трябваше да тласкаш пред себе си един стол и да се подпираш на него, иначе изобщо нямаше да можеш да ми отвориш.
— Много неща си преживял покрай майка си — каза тя. — Би трябвало да се виждаме по-често. Как е твоята фабрика?
— Предложих им един конкурс. Ако го направят, могат да спечелят четвърт милион.
— Срещу двеста и седемдесет марки месечно! Мошеници такива!
Майка му бе възмутена. В този миг се почука. Госпожа Холфелд донесе чай, постави подноса на масата и каза:
— Чичо ви пак дойде.
— Чичо ти ли? — запита смаяно майка му.
— И аз се чудех — заяви хазайката.
— Дано само с това чудене да не сте си причинила някоя непоправима беда, уважаема госпожо — отвърна Фабиан и госпожа Холфелд си излезе обидена.
Фабиан въведе госта в стаята и каза:
— Мамо, това е един мой стар приятел. Снощи спа на кушетката и за да съкратя процедурата, произведох го мой чичо. — После се обърна към изобретателя: — Това е майка ми, скъпи чичо. Най-добрата жена през настоящото столетие. Седнете, моля! Разбира се, с кушетката днес нищо не става. Но, ако ви е удобно, бих ви поканил за утре.
Възрастният господин седна, изкашля се, завъртя шапката върху дръжката на чадъра си и пъхна в ръцете на Фабиан някакъв плик.
— Скрийте го бързо — замоли той. — Това е моята машина. Вече са по следите ми. Семейството ми иска пак да ме пъхне в лудницата. Навярно се надяват да ми задигнат по този начин бележките и да ги превърнат в пари.
Фабиан прибра плика.
— В лудницата ли искат да ви затворят?
— Нямам нищо против — отбеляза старецът. — Там поне човек е спокоен. Паркът е чудесен. Главният лекар е поносим, самият той е малко побъркан и играе чудесно шах. Бил съм вече на два пъти там. Като ми омръзне, пак се измъквам. Извинете ме, уважаема госпожо! — обърна се той към майката на Фабиан. — Създавам ви неудобства. Когато дойдат да ме приберат, не се плашете. Ей сега ще звъннат. Аз съм готов. Книжата са прибрани на сигурно място. Впрочем, не съм луд, но съм прекалено разумен за моите скъпи роднини. Драги приятелю, драснете ми няколко реда до болницата в Бергендорф.
Позвъни се.
— Ето ги! — извика старецът.
