Напусна аулата и се изкачи по мрачната вита стълба към спалните и към умивалните. Видя дългите редици железни легла. По стените висяха пижами, наредени по войнишки. Трябваше да има ред. Нощем единадесетокласниците се бяха завръщали тук от парка и бяха лягали при изплашените седмокласници и осмокласници. Малките бяха мълчали. Трябваше да има ред. Пристъпи до прозореца. В долината на реката блестеше градът със своите стари кули и тераси. Колко пъти, докато другите спяха, той се беше промъквал тук, и вперил поглед надолу, бе търсил къщата, в която лежеше болна майка му? Колко пъти бе притискал чело в стъклото и бе преглъщал сълзите си? Вярно, това не му бе навредило — нито карцерът, нито преглътнатите сълзи. Не бяха успели да превият тогава врата му. Неколцина се бяха застреляли. Не бяха много. През войната още повече бяха отишли на онзи свят. По-късно умряха още неколцина. Днес половината клас беше мъртъв.
Слезе по стълбата, излезе от зданието и се отправи към парка. С метли от клони, с лопати и с подострени пръчки бяха вървели бавно зад една ръчна количка, събирали бяха опадалата шума и набучвали разхвърляните хартии. Паркът беше просторен, спускаше се към един малък поток.
Фабиан тръгна надолу по старите познати пътеки, седна на една пейка, погледна към върховете на дърветата, продължи да се разхожда и напразно полагаше усилия да не връща в миналото това, което виждаше наоколо. Залите, стаите, дърветата и лехите, които го заобикаляха, не бяха действителност, а възпоминания. Тук той бе оставил детството си и сега го намираше отново. То струеше върху него от клоните, от стените, от кулите и го завладяваше. Все по-дълбоко навлизаше той в това меланхолично очарование.
Стигна до кегелбана, кеглите бяха подредени. Фабиан се огледа, беше сам, взе от сандъка една топка, замахна, втурна се и пусна топката по дървената пътечка. Тя подскачаше леко по нея. Пътеката все още беше неравна. Шест кегли паднаха с шум.
— Какво означава това? — сърдито запита някой. — Външни лица нямат работа тук!
Беше директорът. Почти не се бе променил. Само асирийската му брада бе посивяла още повече.
— Извинете! — рече Фабиан, вдигна леко шапка и поиска да се отдалечи.
— Момент — извика директорът.
Фабиан се извърна.
— Вие не сте ли наш бивш ученик? — запита той. Сетне протегна ръка. — Естествено, Якоб Фабиан! Добре дошъл! Много мило от ваша страна. Домъчня ли ви за старото училище?
Здрависаха се.
— Лоши времена — каза директорът. — Безбожни времена. Праведните има много да страдат.
— Кои са праведните? — запита Фабиан. — Дайте ми техните адреси.
— Вие сте си същият — рече директорът. — Всякога сте били един от най-добрите ученици и един от най-дръзките. Докъде я докарахте така?
— Държавата тъкмо се гласи да ми отпусне малка пенсия — каза Фабиан.
— Безработен? — строго запита директорът. — Повече очаквах от вас.
Фабиан се засмя.
— Праведните има много да страдат — заяви той.
— Да се бяхте явили тогава на държавен изпит — рече директорът. — Нямаше сега да сте без професия.
— Във всички случаи щях да съм без професия — отговори гневно Фабиан. — Дори ако упражнявах някаква. Мога да ви доверя, че с изключение на пасторите и педагозите, днес човечеството тъй се е объркало, че не знае къде му е главата. Компасът се е счупил, но тук, в тази сграда никой не забелязва това. Вие и сега, както преди, се возите нагоре-надолу с вашия асансьор — от трети до единадесети клас. Защо ли ви е компас?
Директорът пъхна ръце под пешовете на жакета си и каза:
— Ужасен съм. Нямало занимание за вас? Вървете и изградете характера си, млади момко! Защо сме изучавали история? Защо сме чели класици? Закръглете личността си!
Фабиан изгледа добре охранения, самодоволен господин и се усмихна. Сетне каза:
— Вие и вашата закръглена личност! — и си тръгна.
На улицата срещна Ева Кендлер. Тя се зададе заедно с две деца и изглеждаше доста напълняла. Изненада се, че изобщо я позна.
— Якоб! — извика тя и поруменя. — Никак не си се променил… Кажете добър ден на този чичо!
Децата подадоха ръка и направиха реверанс. И двете бяха момичета. Приличаха повече на майка си, отколкото тя на себе си.
— Най-малко десет години не сме се срещали — рече той. — Как си? Кога се омъжи?
— Мъжът ми е главен лекар в Каролахаус — заразказва тя. — Там не се напредва бързо. До частна практика изобщо не може да стигне. Може би ще замине с професор Вандсбек за Япония. Ако си заслужава, ще замина и аз допълнително с децата.
Той кимна и изгледа двете момиченца.
— По-хубаво беше тогава — тихо каза тя. — Помниш ли, когато бяха заминали родителите ми? Бях седемнадесетгодишна. Как бързо минава времето. — Тя въздъхна и оправи моряшките яки на момиченцата. — Преди човек да е поел напълно собствения си живот, и вече е натоварен с отговорността за децата си. Тази година дори няма да отидем на море.
— Разбира се, това е ужасно — каза Фабиан.
— Да — отвърна тя, — а сега да си ходим. Довиждане, Якоб!
— Довиждане!
— Подайте ръка на този чичо!
Двете момиченца направиха реверанс, притиснаха се до майка си и тръгнаха заедно с нея. Фабиан постоя още малко. Миналото сви зад ъгъла, с две деца за ръка, отчуждено, трудно можеше да се познае.
„Никак не си се променил“ — му беше казало миналото.
— Как мина? — запита майка му.
Бяха обядвали и сега стояха в магазина и разтоварваха един сандък с прах за избелване.
— Бях горе, в казармите. Ходих и в училището. Срещнах и Ева. Има две деца. Съпругът й е лекар.
Майката преброи пакетите, които бе струпала на рафта.
— Ева ли? Хубавичко момиче беше на времето. Каква беше тогава работата? Ти не се върна в къщи цели два дни.
— Родителите й бяха заминали и се наложи да проведа с нея няколкодневен просветен курс. За нея той беше първият и аз изпълних задачата си много добросъвестно и с истински благонравна сериозност.
— Много се безпокоях тогава — рече майка му.
— Но нали ти изпратих телеграма!
— Телеграмите са неприятно нещо — заяви старата жена. — Повече от половин час седях над нея и не се решавах да я отворя.
Той подаваше пакетите, майка му ги нареждаше.
— Няма ли да бъде по-добре, ако си потърсиш работа тук? — запита тя. — Никак ли не ти харесва вече при нас? Би могъл да се настаниш в дневната стая. Тук и момичетата са по-мили и не са така смахнати. Може би все пак ще си намериш жена.
— Още не зная какво ще правя — рече той. — Може и да остана. Искам да работя. Искам да действувам. Искам най-после да имам пред очите си цел. И ако не намеря, тогава ще изнамеря. Не може да продължава така.
— По мое време нямаше такива работи — заяви тя. — Тогава цел беше да печелиш пари, да се ожениш, да създадеш деца.
— Може би ще привикна с това — каза той. — Какво казваше винаги ти?
Тя престана да нарежда и натъртено каза:
— Човекът е животно, което свиква с всичко.
