Двадесет и четвърта глава
Привечер Фабиан се отправи към старата част на града. Отново видя от моста световно прочутите сгради, които знаеше откакто се помнеше: някогашния дворец, бившата кралска опера, някогашната дворцова църква — всичко тук беше великолепно и старо. Луната се плъзгаше съвсем бавно — също като по жица — откъм върха на дворцовата кула към върха на черковната камбанария. Терасата, която се простираше покрай брега на реката, беше обрасла със стари дървета и достопочтени музеи. Целият град, животът му, културата му бяха пенсионирани. Гледката приличаше на луксозно погребение.
На старото пазарище срещна Венцкат.
— Идния петък класът ни се събира в бирарията при кметството — каза му Венцкат. — Ще останеш ли дотогава още тук?
— Надявам се — каза Фабиан. — Стига да мога, ще дойда.
Искаше веднага да се отдалечи, но бившият му съученик го покани. Жена му от две седмици била на бани. Отидоха при Гасмайер и пиха пилзенска бира. След третата чаша Венцкат заговори за политика.
— Не може да продължава така — почна да се възмущава той. — Аз съм в „Стоманеният шлем“13. Не нося значка. Не мога да се обвързвам публично поради гражданската си практика. Но това не променя нещата. Чака ни отчаяна борба.
— Ако я почнете вие, изобщо няма да се стигне до борба — каза Фабиан, — а направо до отчаяние.
— Може и да имаш право — извика Венцкат и удари по масата. — Е, тогава чисто и просто ще загинем, дявол го взел!
— Не зная дали с това ще е съгласен целият народ — възрази Фабиан. — Откъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души, само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?
— В световната история винаги е било така — каза твърдо Венцкат и изпразни до дъно чашата си.
— Да, точно тъй изглежда световната история от начало, та до края си! — извика Фабиан. — Човек просто го е срам да я чете. И хората би трябвало да се срамуват да набиват в главите на децата тия неща. Защо трябва винаги да се прави същото, което е било правено някога? Ако тоя принцип беше провеждан с последователност, ние и до днес щяхме да си живеем по дърветата.
— Ти не си патриот — заяви Венцкат.
— А пък ти си тъп като говедо — извика Фабиан. — Това е още по-жалко.
След това продължиха да пият бира и от предпазливост смениха темата.
— Имам една блестяща идея — каза Венцкат. — Хайде да се отбием за малко в публичния дом.
— Съществува ли още такова нещо? Аз пък си мислех, че вече са забранени от закона.
— Естествено — каза Венцкат. — Забранени са, но някои все още съществуват. Едното няма нищо общо с другото. За теб ще бъде забавно.
— Съвсем не мисля да идвам — заяви Фабиан.
— Тогава поне ме изпрати.
Домът се намираше на малка, тясна уличка. Когато застанаха пред него, Фабиан си спомни, че офицерите от гарнизона бяха уреждали там своите оргии. Оттогава бяха изминали двадесет години. Къщата изглеждаше непроменена. Ако всичко беше в пълен ред, в нея би трябвало да живеят още и същите момичета.
Венцкат позвъни. Отвътре се чуха стъпки, които се приближиха към вратата. През шпионката погледна втренчено нечие око. Вратата се отвори, Венцкат угрижено се огледа. Уличката беше безлюдна.
— Впрочем, Якоб — напомни му той, — ако дойдеш на другарската среща на класа, да не вземеш да се раздрънкаш! И не забравяй: петък вечер в бирарията при кметството.
След това влезе.
Фабиан се поразходи още малко. По улиците почти не се виждаха минувачи. Трамваите пътуваха празни към депото. На моста той спря и погледна надолу към реката. Отраженията на лампите трептяха във водата и приличаха на гирлянда малки луни, паднали в реката.
Реката бе пълноводна, навярно в планината беше валяло. По хълмовете, заобикалящи града, примигваха множество лампи.
Докато той стоеше тук, Лабуде лежеше в ковчега си в една груневалдска вила, а Корнелия лежеше при господин Макарт в леглото с балдахините. Твърде далече от него лежаха и двамата. Фабиан стоеше под друго небе. Тук Германия не страдаше от треска. Тук нейната температура бе под нормалната.
Двадесет и пета глава
На следния ден Фабиан отиде при хлебаря и оттам се обади по телефона в кантората на Венцкат. Той не разполагаше с много време. Трябвало да отива в съда. Фабиан го запита дали знае някой, който предлага подходяща работа.
— Я иди при Холцапфел — рече Венцкат. — Той е в „Дневна поща“.
— Какво прави там?
— Първо, спортен редактор е, и второ — пише музикални критики. Може би ще му хрумне нещо. И му напомни за петък вечер. Довиждане.
Фабиан се върна у дома и разказа, че щял да отиде в старата част на града, при Холцапфел, който бил редактор в „Дневна поща“. Може би щял да му помогне. Майка му седеше в магазинчето и чакаше клиенти.
— Би било много хубаво, моето момче — каза тя. — Върви, бог да ти помага!
В трамвая при един по-остър завой, той се блъсна в някакъв господин, дълъг като върлина. Погледнаха се сърдито.
— Та ние се познаваме — рече господинът и протегна ръка.
Беше Кнор, бивш старши лейтенант от запаса. На времето му бе поверено обучението на онази рота, към която се бе числил Фабиан. Той бе измъчвал и карал другите да измъчват седемнадесетгодишните тъй, сякаш дяволът и смъртта му даваха процент.
— Дръпнете веднага ръката си — рече Фабиан. — Инак ще плюя отгоре й.
Господин Кнор, експедитор по професия, изпълни този съвет, който му бе даден съвсем сериозно, и се усмихна смутено. Защото не бяха сами на платформата.
— Но какво съм ви сторил? — запита той, при все че много добре знаеше.
— Ако не бяхте толкова дълъг, щях да ви друсна един — каза Фабиан, — но тъй като не мога да стигна до почитаемата ви мутра, ще трябва да се справя по друг начин с вас.
При тези думи Фабиан настъпи господин Кнор така по мазолите, че той прехапа устни и пребледня съвсем. Околните се засмяха. Фабиан слезе и извървя остатъка от пътя пеша.
Някогашният съкласник Холцапфел изглеждаше сега извънредно пораснал, пиеше бира в бутилки и украсяваше няколко коректурни листа с йероглифи.
— Седни, Якоб! — рече той. — Трябва да коригирам обзора за надбягванията и една обобщителна статия за клавирните концерти. Отдавна не съм те виждал. Къде се беше изгубил? Берлин, нали? С удоволствие бих прескочил дотам. Но не остава време. Непрекъснато имам много работа и непрекъснато се наливам с бира. Мазоли на мозъка, мазоли на задника, децата стават все по-възрастни, приятелките — все по-млади, стига да не туберкулирам междувременно.
Докато бърбореше така, той продължаваше най-спокойно да коригира и да пие.
