Междувременно Фабиан, макар и не съвсем охотно, слушаше поученията на Малми относно краткосрочните заеми.
— Първо на първо, държавата и стопанството все повече се наводняват с чужди капитали — твърдеше редакторът. — И второ, достатъчна е една пукнатина, и цялата барака ще се срути. Почнат ли да се изтеглят големи суми пари, всички пропадаме — банките, градовете, концерните, държавата.
— Но във вестника вие не пишете нито ред за това — каза Ирганг.
— Аз помагам да изглежда логично тъкмо обратното. Всичко, което приеме гигантски форми, изглежда внушително — дори и глупостта.
После Малми погледна внимателно младия човек.
— Я се поразходете навън. Изглежда, че ви предстои малка буря.
Ирганг сложи глава на масата.
— Станете спортен редактор — извика Малми. — Този сектор няма да постави толкова тежки изисквания пред вашата нежна душа.
Стажантът стана, отправи се на зигзаг към задната врата на залата и изчезна.
Както си седеше на канапето, Мюнцер внезапно се разплака.
— Аз съм свиня — промърмори едва чуто той.
Щром бе покъртен и почна да гали плешивото теме на политическия редактор.
— Аз съм свиня! — продължаваше да мърмори Мюнцер.
И си повтаряше своето.
Малми се усмихна на Фабиан.
— Държавата подкрепя нерентабилните едри земевладелци. Държавата подкрепя тежката индустрия. В чужбина изнася продукцията си на загуба, на вътрешния пазар обаче я продава над равнището, установено на световния пазар. Суровините са скъпи; фабрикантите снижават надниците; държавата ускорява намаляването на покупателната способност на масите чрез данъци, които не смее да нахлузи на имотните: капиталът и без това бяга с милиарди зад границите. Нима това не е логично? Нима безумието няма свои методи? Къде е чревоугодникът, от чиито уста не биха потекли слюнки, само като види такова лапане?
— Аз съм свиня! — мърмореше Мюнцер и издал долната си устна напред, ловеше сълзите си.
— Надценявате се, уважаеми — каза търговският редактор.
Мюнцер продължи да плаче и обидено изкриви лице. Чувствуваше се решително засегнат, загдето се опитваха да му пречат да бъде онова, за което се смяташе, пък макар и само в пияно състояние.
Малми със задоволство продължи да изяснява положението.
— Техниката увеличава производството. Техниката намалява работническата армия. Покупателната сила на масите страда от скоротечна туберкулоза. В Америка горят зърнените храни и кафето, защото инак ще станат прекалено евтини. Във Франция лозарите се вайкат, че реколтата е прекалено добра. Представете си само! Хората са отчаяни, защото земята ражда прекалено много! Прекалено много жито. А други нямат какво да ядат! Ако сред един такъв свят не падне гръм, тогава изобщо можете да турите кръст на историческите бури.
Малми се изправи, олюля се леко и удари по чашата си. Околните го погледнаха.
— Уважаеми господа — извика той, — искам да държа реч. Който е против, да стане.
Мюнцер с усилие се надигна.
— Да стане — извика Малми — и да напусне заведението.
Мюнцер седна отново. Щром се изсмя. А Малми започна речта си:
— Ако онова, от което страда днес нашето многоуважаемо земно кълбо, се случи на някой отделен човек, бихме казали просто: парализирал се е. И положително на всички ви е известно, че това крайно неприятно състояние, заедно с последиците си, може да се излекува само по един начин, при който животът виси на косъм. А какво правят с нашия глобус? Церят го с чай от лайка. Всички знаят, че това питие действува благотворно и не лекува нищичко. Но то не причинява болки. Да си пием чая и да поизчакаме, мислят си хората, и общественият мозък продължава да се размеква тъй, че да ти е драго да гледаш.
— Оставете тия отвратителни медицински сравнения! — извика Щром. — Не съм добре със стомаха.
— Добре, да оставим медицинските сравнения — каза Малми. — Причина за загиването ни няма да бъде нито прекалената подлост на някои наши съвременници, нито пък това, че някои от тях са идентични с хората, които управляват глобуса. Загиването ни ще се дължи на духовната вялост и отпуснатост на всички участници. Искаме да се промени това положение, но не искаме да се променим самите ние. „Че за какво са другите?“ — мисли всеки от нас и се интересува само от личното си спокойствие. Междувременно оттам, където има много пари, с нечисти сделки се прехвърлят пари там, където не достигат. Не се вижда нито краят на спекулантството и лихварството, нито началото на някакво подобрение.
— Аз съм свиня! — промърмори отново Мюнцер, вдигна своята чаша и я задържа пред устата си, без да пие. Застина в тая поза.
— Отровено е цялото кръвообращение — извика Малми, — а ние се задоволяваме с това, че слагаме парченце лейкопласт на всяко място по земната повърхност, където се появи възпаление. Може ли да се лекува така отравяне на кръвта? Не може. Един ден пациентът, макар и цял покрит с лейкопласт, ще пукне!
Театралният критик избърса потта от челото си и умолително погледна оратора.
— Но да оставим медицинските сравнения настрана — каза Малми. — Ние загиваме поради леността на сърцата си. Аз съм стопановед и ви заявявам: да се мъчиш да разрешиш днешната криза само с икономически средства, без предварително обновяване на духа, не е лечение, а шарлатания!
— Духът е, който тялото изгражда! — заяви патетично Мюнцер и обърна чашата си. След това високо изхълца. Пиянският плач го връхлетя с небивала сила. И Малми се принуди да говори още по-високо, за да надвика колегата си.
— Ще възразите, че все пак има две големи масови движения. Но тия хора искат да излекуват отравянето на кръвта, отсичайки с брадва главата на пациента. Наистина, тъй ще се ликвидира отравянето на кръвта, но ще се ликвидира и пациентът, а това значи да прекалиш с терапията.
Сега вече болничните сравнения решително дойдоха до гуша на господин Щром и той потърси спасение в бягството. Някакъв пълен мъж се надигна с усилие от масата в ъгъла и се опита да извърне глава към оратора. Но тъй като вратът му бе прекалено масивен, той продължи да гледа в обратна посока и каза:
— Трябвало е да станете медик.
После се тръшна пак на стола си. Там внезапно го обзе бясна ярост и той изрева:
— Трябват ни пари! Пари! И пак пари!
Мюнцер кимна утвърдително и прошепна:
— Монтекуколи7 също е бил свиня.
И продължи да плаче.
Дебелият от ъгловата маса още не можеше да се успокои.
— Смехории! — изръмжа той. — Духовно обновление, леност на сърцето, смехории на квадрат! Дайте тука пари и веднага ще оздравеем. Смешно би било, ако не стане така, ха!
Жената, която седеше насреща му и беше също така дебела, запита:
— Но откъде ще вземем пари, Артур?
— Питал ли съм те? — кресна той, разгневен отново. След това окончателно се успокои, хвана за пеша келнера, който минаваше покрай него, и каза: — Още един желиран котлет, и оцет, и зехтин.
Малми посочи към дебелия и рече:
— Прав ли съм? Да си залагаш главата заради такива идиоти? Нямам подобно намерение. Ще продължаваме да лъжем. Правилно е да се върши неправилното.
Мюнцер се беше настанил удобно, лежеше на канапето и макар да не беше заспал, вече хъркаше.
— Но все пак аз притежавам колата ви — изгрухтя той и изви зениците си към Малми.
Малко след това се върнаха Щром и Ирганг. Приближиха се, хванати ръка за ръка, и приличаха на болни от жълтеница.
— Не понасям никакъв алкохол — обясни виновно Ирганг.
Двамата заеха отново местата си.
— Военновременно производство — подхвърли Щром. — Жалко поколение.
