51
51
— Зелената кутия — продължи Рой — предава информация от екрана и тогава се променя втората цифра.
52
52
51
— Модемът преобразува информацията в звуков код, изпраща го на телефона и тогава се променя третата цифра.
52
52
52
— А в другия край на телефонната линия се извършва обратният процес. Закодираната информация отново се превръща в образ.
— Образ? — попита Джонсън. — На нас?
— Грант току-що получи петдесет и втората снимка, откакто влязохме в бунгалото.
— По дяволите.
— Петдесет бяха хубави и ясни, после аз блокирах обектива на камерата.
— Но къде ги приема?
— Ще трябва да проследим телефонната връзка, която компютърът осъществи, когато ти разби вратата — отговори Рой и посочи червения индикатор на телефонната линия. — Грант не е искал да се срещнем, а само да знае как изглеждаме.
— И сега разглежда разпечатки с лицата ни?
— Вероятно още не. Другият край може също да е автоматизиран като този. Но Грант трябва да спре някъде, за да провери дали нещо е било предадено. А дотогава, с малко повече късмет, ние ще намерим телефона, до който е било отправено обаждането и ще го чакаме там.
Другите трима мъже се бяха дръпнали назад от компютрите и ги гледаха подозрително.
— Кой е този човек?
— Нищо особено — отговори Рой. — Само болен и изпълнен с омраза тип.
— Защо не издърпа щепсела, веднага щом разбра, че ни снима? — попита Джонсън.
— Той вече ни беше заснел, затова нямаше значение. Пък и може би ще настроим системата така, че твърдият диск да се изтрие, ако издърпаме щепсела. Тогава няма да знаем какви програми и информация са записани в компютъра. Докато системата е непокътната, може да добием ясна представа какво е правил тук. Вероятно ще възстановим действията му през последните няколко дни, седмици и дори месеци. Би трябвало да попаднем на някакви следи и дори да намерим жената чрез него.
55
55
55
Бръмчене.
Екранът проблесна и Рой изтръпна. Колоната от цифри изчезна и на мястото й се появиха две думи:
ВЪЛШЕБНОТО ЧИСЛО
Телефонната линия прекъсна. Червеният индикатор угасна.
— Няма проблем — каза Рой. — Пак може да проследим обаждането чрез автоматичните записи на телефонната компания.
Екранът отново примига.
— Какво става? — попита Джонсън.
Появиха се две други думи:
МОЗЪЧНА СМЪРТ
— Негодник! Копеле! Мръсен, белязан тъпанар! — възкликна Рой.
Алфонс Джонсън направи крачка назад, очевидно стъписан от гневния изблик на човека, който винаги беше добродушен и уравновесен.
Рой издърпа стол и седна пред бюрото. Сложи пръсти на клавиатурата и думите „МОЗЪЧНА СМЪРТ“ изчезнаха от екрана.
Остана само синият фон.
Рой изруга и се опита да повика някое от основните менюта.
Синева.
Пръстите му стрелкаха насам-натам по клавишите.
Екранът не се променяше.
Дисковото устройство не реагираше. Дори оперативната система, която сигурно беше още непокътната, не функционираше.
Грант бе почистил следите след себе си, а после се бе подиграл със съобщението „МОЗЪЧНА СМЪРТ“.
Рой започна да диша бавно и дълбоко. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на спокойствието и издишваше жлъчнозелената мъгла на напрежението. Ела, добро, махни се, зло.
Спенсър и Роки пристигнаха в Лас Вегас около полунощ. Примигващите, движещи се вълнообразно и въртящи се неонови светлини на извисяващите се небостъргачи превръщаха нощта почти в ярък, слънчев ден. Дори в този късен час по булевард Саут в центъра на Лас Вегас имаше задръстване. Улиците гъмжаха от хора. Лицата им бяха странни и демонични на фантасмагоричните неонови отражения. Хората се стичаха на тълпи от казино в казино и обратно, досущ насекоми, търсещи нещо, известно само на тях.
Оживлението обезпокои Роки. Макар че наблюдаваше какофонията от форда, чиито прозорци бяха затворени, кучето започна да трепери, сетне да скимти и тревожно да върти глава наляво и надясно, сякаш беше убедено, че предстои ожесточена атака, но не може да определи от коя посока да очаква опасност. Вероятно имаше шесто чувство и изпитваше трескавата страст на най-заклетите играчи, хищническата алчност на измамниците и проститутките и отчаянието на губещите.
Измъкнаха се от бъркотията и отседнаха в мотел на Мериленд Паркуей, на две пресечки от центъра. Наоколо нямаше казина и барове и беше тихо.
Капнал от умора, Спенсър установи, че лесно ще заспи, макар леглото да бе твърде меко. Той сънува червена врата, която многократно отвори — десет, двайсет, сто пъти. Понякога отвъд намираше само мрак, ухаещ на кръв. Сърцето му биеше като обезумяло. Друг път съзираше Валери Кийн, но когато протегнеше ръце към нея, тя се отдалечаваше и вратата се затваряше с трясък.
В петък сутринта Спенсър се избръсна и изкъпа. Напълни една купа с кучешка храна и друга с вода, сложи ги на пода до леглото и се приближи до вратата.
— В мотела има кафене. Ще отида да закуся и щом се върна, ще тръгнем.
Роки не искаше да остава сам и умолително изскимтя.
— Тук си в безопасност — рече Спенсър и предпазливо отвори вратата, очаквайки кучето да се втурне навън.
Но вместо да избере свободата, Роки седна, сви се на кълбо и наведе глава.
