Тъмните реки на сърцето

агенция, съществуваше изумително висока статистическа вероятност Касандра Солинко да получи фатална мозъчна емболия, масивен сърдечен инфаркт или да се блъсне с висока скорост в подпората на някой мост. Тя знаеше какви са последиците от евентуален опит да сътрудничи на властите.

— Съжалявам, капитан Деското, но не мога да бъда по-конкретен.

Ако Рой сам оплескаше нещо, последиците за него щяха да бъдат подобни. Понякога държавната служба можеше да бъде кариера, изпълнена с напрежение. И според Рой това беше една от причините удобните кабинети, щедрият пакет от привилегии и буквално неограничените пълномощия да са напълно оправдани.

Но на Деското не му харесваше да бъде държан в неведение. Той замени намръщването с усмивка и с островитянска лекота и спокойствие каза:

— Трудно е да окажа съдействие, без да знам цялата картина.

Беше лесно да се поддадеш на чара на Деското, да сбъркаш умишлените му, но плавни движения с леността на тропическия характер, да бъдеш заблуден от музикалния му глас и да повярваш, че той е повърхностен човек.

Но Рой видя истината в очите му — огромни, черни като мастило, прями и проницателни. Очите на капитана разкриваха интелигентност, търпение и неумолимо любопитство, типично за онези хора, които представляваха най-голямата заплаха за човек с професията на Рой.

Той се усмихна колкото е възможно по-мило, убеден, че видът му достойно съперничи на карибското обаяние на Деското и рече:

— Всъщност не ми е необходимо съдействие, а малко информация.

— С удоволствие ще ви я дам, ако мога.

Волтажът на усмивките им временно реши проблема с оскъдното осветление в малкия кабинет.

— Преди да ви повишат в централната администрация — започна Рой, — предполагам, че сте били капитан в полицията.

— Да. Командир на полицията в Западен Лос Анджелис.

— Спомняте ли си един млад полицай, който е служил по-малко от година под ваше командване, Спенсър Грант?

Очите на Деското леко се разшириха.

— Да, разбира се. Спомням си го съвсем ясно.

— Беше ли добро ченге?

— Най-добрият — без да се колебае, отговори Деското. — Беше завършил полицейската академия и криминалистика и бе служил в специалните военни сили. Спенс притежаваше необходимото.

— Компетентен човек, така ли?

— „Компетентен“ едва ли е точната дума.

— И интелигентен?

— Изключително.

— Двамата крадци на коли, които е застрелял… Бил ли е в правото си да го стори?

— Да, по дяволите. Напълно. Единият извършител беше издирван за убийство, а другият имаше три заповеди за арест за углавни престъпления. И двамата да стреляли по него. Спенс не е имал избор. Вътрешното разследване мигновено го оневини.

— Но въпреки това той не се е върнал на улицата.

— Не искаше повече да носи оръжие.

— Бил е военен рейнджър.

Деското кимна.

— Участвал е в няколко акции. В Централна Америка и в Средния Изток. И преди му се е налагало да убива и накрая е бил принуден да признае пред себе си, че не може да направи кариера в специалните сили.

— Заради чувствата, които изпитва, след като убива?

— Не. По-скоро заради… Според мен, защото не е убеден, че убиването е оправдано, каквото и да казват политиците. Но това са само мои догадки. Не знам какво всъщност мисли той.

— Разбираемо е, когато човек има проблем да използва оръжие срещу друго човешко същество. Но същият този човек е сменил армията с полицията. Това ме озадачава.

— Мислел е, че като стане ченге, ще има повече контрол, когато се налага да използва смъртоносна сила. Пък и това е била мечтата му. Мечтите умират трудно.

— Мечтата му е била да стане ченге?

— Е, не задължително ченге. Само да бъде добрият тип в униформа, да рискува живота си, за да помага на хората, да ги спасява и да крепи законността.

— Млад алтруист — иронично отбеляза Рой.

— Тук имаме неколцина такива. Всъщност са повече. Е, поне в началото. — Деското се вторачи в черните си като въглен ръце, скръстени върху зеления плот на бюрото му. — В случая със Спенс висшите идеали са го завели в армията, сетне в полицията… Но има и още нещо. Някак… помагайки на хората като ченге, Спенс се опитваше да разбере себе си и да постигне душевен покой.

— Имал е психични проблеми?

— Не и такива, които да му пречат да бъде добро ченге.

— Нима? Тогава какво се е опитвал да разбере за себе си?

— Не знам. Мисля, че е нещо, свързано с миналото. Носи го като тежко бреме в душата си.

— Свързано ли е с белега му?

— Предполагам.

Деското вдигна глава и го погледна. Огромните му черни очи бяха изпълнени със състрадание. Изключителни, силно изразителни очи. Рой можеше да пожелае да ги притежава, ако принадлежаха на жена.

— Как е получил белега?

— Каза, че е следствие на инцидент, когато бил малък. Мисля, че автомобилна злополука. Спенс не искаше да говори за това.

— Имаше ли близки приятели в полицията?

— Не близки. Спенсър беше симпатичен, но затворен.

— Самотник — отбеляза Рой, кимайки с разбиране.

— Не. Не така, както вие го разбирате. Никога не би изпаднал в такова състояние, че да застреля всеки, който се изпречи пред очите му. Хората го обичаха и той ги обичаше. Само че беше… сдържан.

— След престрелката Грант е поискал работа на бюро. По-точно, да го прехвърлят в отдел „Компютърни престъпления“ на специалните сили.

— Не, те го поискаха. Повечето хора биха се изненадали, но вие сигурно знаете, че имаме полицаи, завършили право, психология и криминалистика като Спенс. Мнозина получават образование, не защото искат да сменят професията си или да направят административна кариера. Желанието им е да бъдат на улицата. Обичат работата си и смятат, че образованието ще им помогне да я вършат по-добре. Искат да бъдат ченгета, всеотдайни са и…

— Това е достойно за възхищение. Макар че някои може да ги помислят за закоравели реакционери, които не могат да се откажат от властта да бъдат ченгета.

Деското примига.

— Е, както и да е. Ако някой от тях не иска повече да работи на улицата, отделът не го оставя да се превърне в книжен червей, а се възползва от знанията му. Администрацията, отделите „Вътрешни разследвания“, „Разузнаване“, „Организирана престъпност“ и повечето детективски отдели — всички искаха Спенс. И той избра отдел „Компютърни престъпления“.

— Вероятно по някакъв начин е привлякъл интереса им.

— Не беше необходимо да го привлича. Казах ви, че те го поискаха.

— Преди да отиде в специалните сили, Грант беше ли луд по компютрите?

— Луд? — Деското вече не беше в състояние да прикрива раздразнението си. — Спенс знаеше да работи с компютри, но не беше обсебен от тях. Той не беше луд по нищо. Беше стабилен и надежден.

— С изключение на факта, че се е опитвал да разбере себе си.