Тъмните реки на сърцето

огромни лаврови дървета и мирти с дебела набраздена кора. Донър явно бе проектирал пътеката така, че да прилича на влакче на ужасите.

— Знаете ли, че това е незаконно? — попита Донър.

— Незаконно?

— Нямаш право да видоизменяш инвалидна количка.

— Да, разбирам защо е така.

— Нима? — учуди се Донър. — Аз пък не разбирам. Инвалидната количка си е моя.

— Както препускате по тази пътека, ще осакатите и ръцете си.

Донър се ухили и сви рамене.

— Тогава ще компютъризирам инвалидната количка така, че да изпълнява устни команди.

Бозли Донър беше на трийсет и две и от осем години не можеше да си служи с краката си. Това се случи, когато бе ударен в гърба от шрапнел по време на акция в Средния Изток, в която участваше като американски военен рейнджър. Той беше нисък и набит и имаше тъмен слънчев загар, късо подстригана руса коса и синьо-сиви очи — по-весели и от тези на Рой. Дори да беше потиснат от недъга си, Донър или отдавна бе преодолял депресията, или умело я прикриваше.

Рой не го хареса заради екстравагантния му начин на живот, обезпокоително високия дух, неописуемо безвкусната хавайска риза и поради други, не съвсем ясни причини.

— Но дали това безразсъдство не е социално безотговорно?

Донър се намръщи смутено, после лицето му засия.

— А, искате да кажете, че може да съм в тежест на обществото. По дяволите, и без това не бих се възползвал от безплатното медицинско обслужване, осигурено от правителството. Ще ме изпратят в гроба за шест секунди. Огледайте се, господин Майро. Мога да платя каквото е необходимо. Елате, искам да ви покажа храма.

Бързо увеличавайки скоростта, Донър се стрелна пред Рой. Инвалидната количка профуча надолу през сенките на палмите и петната златисточервена слънчева светлина.

Опитвайки се да потисне безпокойството си, Рой го последва.

След като се уволни от армията, Донър се отдаде на дългогодишния си талант да рисува измислени герои за анимационни филми и успя да си намери работа в компания за поздравителни картички. В свободното си време той създаде поредица от комикси и първият вестникарски синдикат, който я видя, му предложи договор. След две години Донър стана най-търсеният художник на комикси в страната и сега, благодарение на онези популярни и обичани рисувани герои — които Рой смяташе за идиотски — Бозли Донър притежаваше цяла индустрия — най-продаваните книги, телевизионни предавания, поздравителни картички, реклами, плочи и куп други неща.

Пътеката се спускаше до края на дългия склон и водеше към градински храм, построен в класически стил. От варовиковия под се издигаха пет колони, които крепяха тежък корниз и купол. Постройката беше обградена с английски иглики, отрупани с яркожълти, червени, розови и тъмночервени цветове.

Донър бе спрял инвалидната количка в средата на храма и чакаше Рой. В тази обстановка Бозли Донър би трябвало да изглежда загадъчно, но яката му набита фигура, широко лице, късо подстриганата коса и шарената хавайска риза му придаваха вид по-скоро на някой от рисуваните му герои.

Рой влезе в храма и рече:

— Разказвахте ми за Спенсър Грант.

— Така ли? — иронично попита Донър.

Всъщност през последните двайсет минути, докато показваше на Рой имението си, Донър му разказа много неща за Грант, с когото бе служил при военните рейнджъри. Но в същото време не спомена нищо, което да разкрие душевността на Грант, нито важни подробности от живота му, преди да постъпи в армията.

— Харесвах Холивуд — рече Донър. — Той беше най-тихият човек, когото познавам. Най-учтивият, най-умният и най-скромният. И много забавен, когато беше в настроение. Но и много затворен. Всъщност никой не го познаваше добре.

— Холивуд? — учуди се Рой.

— Така му викахме, когато искахме да се пошегуваме с него. Той обожаваше старите филми. Дори беше обсебен от тях.

— Какви по-точно филми?

— Полицейските и драмите със старомодни герои. Казваше, че напоследък филмите са забравили какво е геройство.

— В смисъл?

— Героите трябвало да имат по-добро чувство кое е правилно и кое не. Харесваше „На север от северозапад“, „Прословут“ и „Да убиеш присмехулник“, защото героите имали непоклатими принципи и морал. Използвали повече ума си, отколкото оръжията.

— А в сегашните филми две ченгета приятели разрушават и застрелват половин град, за да хванат лошия тип…

— Говорят само мръсотии…

— Скачат в леглото с жени, с които са се запознали едва преди два часа…

— И самодоволно се разхождат голи до кръста, за да показват мускули.

Рой кимна.

— Да, Грант е имал право.

— Любимите му холивудски звезди бяха Кари Грант и Спенсър Трейси.

Рой се изненада, че мнението му за съвременните филми съвпада с това на мъжа с белега. С безпокойство установи, че е съгласен по всеки въпрос с опасен социопат като Грант.

— Е, не беше смешно, че Спенсър Трейси и Кари Грант трябва да са били любимите кинозвезди и на майка му — продължи Бозли Донър. — Инак нямаше да го кръсти на тях. Но човек като Холивуд — скромен, тих и стеснителен с момичетата, и напълно безкористен… Ами, струваше ни се странно, че се идентифицира с някои филмови звезди и с героите им. Беше едва деветнайсетгодишен, когато постъпи при рейнджърите, но в много отношения изглеждаше двайсет години по-възрастен от всички нас. Виждахме хлапето в него само когато говореше за старите филми.

Рой почувства, че онова, което току-що научи, е изключително важно, но още не разбираше защо. Стоеше на прага на разкритие, но не съзираше очертанията му.

Той затаи дъх, защото се уплаши, че ако го изпусне, ще издуха прозрението, което всеки момент щеше да го осени.

В храма подухна топъл вятър.

На варовиковия под до левия крак на Рой лениво пълзеше черен бръмбар, насочил се към странната си участ.

Сетне, почти в транс, Рой се чу да задава въпрос, който не бе обмислил предварително.

— Сигурен ли сте, че майка му го е кръстила на Спенсър Трейси и Кари Грант?

— Не е ли очевидно?

— Мислите ли?

— За мен е така.

— Чували ли сте го от устата му?

— Не си спомням. Сигурно.

Ветрецът подухваше, бръмбарът пълзеше и изведнъж прозрението осени Рой.

— Още не сте видели водопада — каза Донър. — Страхотен е. Елате. Трябва да го видите.

Инвалидната количка забръмча и изскочи от храма.

Донър препускаше безразсъдно по друга спускаща се надолу пътека под хладните сенки на зелена долчинка. Шарената му хавайска риза сякаш пламваше, когато минаваше през лъчите златисточервена светлина. После изчезна зад редицата големи колкото дървета австралийски папрати.

Рой разбра какво най-много го дразни в Бозли Донър. Художникът беше адски самоуверен и независим. Макар и инвалид, Донър беше хладнокръвен и самостоятелен.