— Не е ли така с всички нас? — попита капитанът, после стана, обърна се с гръб към Рой и погледна през малкия прозорец до бюрото си.
Щорите бяха прашни. Деското се вторачи в забуления в смог град.
Рой търпеливо зачака. Най-добре беше да остави Деското да се успокои. Горкият. Беше го заслужил. Кабинетът му беше ужасно малък. Дори нямаше лична баня.
Капитанът отново се обърна към Рой и каза:
— Не знам какво мислите, че е направил Спенс. И няма смисъл да питам…
— Националната сигурност — самодоволно потвърди Рой.
— Но трябва да ви кажа, че грешите. Спенс не е от хората, които стават лоши.
— Какво ви кара да сте толкова сигурен?
— Защото той агонизира.
— Нима? Защо?
— За това кое е правилно и кое не. За онова, което прави. За решенията, които взима. Дълбоко в себе си Спенс агонизира.
— Не е ли така с всички нас? — каза Рой и стана.
— Не. Повечето хора мислят, че всичко е относително, дори моралът.
Рой не смяташе, че Деското е в настроение да стисне ръката му, затова само рече:
— Е, благодаря ви, че ми отделихте време, капитане.
— Каквото и престъпление да е извършил, човекът, когото търсите, е абсолютно убеден в правотата си.
— Ще запомня това.
— А няма по-опасен човек от онзи, който е убеден в моралното си превъзходство — подчерта Деското.
— Съгласен съм — каза Рой и отвори вратата.
— Но хората като Спенс не са врагове, а всъщност единствената причина цялата проклета цивилизация още да не е рухнала върху главите ни.
— Приятен ден — рече Рой и излезе в коридора.
— На която и страна да застане Спенс — тихо, но с непогрешима враждебност добави Деското, — обзалагам се, че това ще е правилната страна.
Рой затвори вратата на кабинета. Когато стигна до асансьора, той вече бе решил, че ще заповяда да убият Харис Деското. Може би щеше да го направи лично, след като видеше сметката на Спенсър Грант.
Качи се в колата и потегли. Постепенно се успокои. Съкровището на Джиневра беше до него и излъчваше успокояващото си въздействие. Рой възвърна хладнокръвието си и реши, че бързата екзекуция не е подходяща реакция за обидните намеци на Деското. Рой имаше властта да раздава по-тежки наказания от смъртта.
Трите крила на двуетажната жилищна сграда се издигаха около скромен плувен басейн със скромни размери. Студеният вятър диплеше водата на малки вълни, които се плискаха по сините плочки и докато прекосяваше двора, Спенсър долови мирис на хлор.
Тъмносивото, облачно небе изглеждаше по-ниско, отколкото сутринта и приличаше на покров от пепел, утаяваща се към земята. Пищните корони на разлюлените от вятъра палми заплашително шумоляха, предупреждавайки за приближаваща се буря.
Припкайки до Спенсър, Роки кихна няколко пъти от миризмата на хлора, но не се уплаши от шума на палмите. Още не беше виждал дърво, което да го уплаши. Това обаче не означаваше, че такова дърво не съществува. Изпаднеше ли в някое от по-странните си настроения — когато изпитваше силна нервна възбуда и виждаше злото в действие във всяка сянка, или просто обстоятелствата не му харесваха, кучето се ужасяваше и от суха вейка.
Според информацията, подадена, за да получи работа като крупие в казино, Валери Кийн — или Хана Мей Рейни, както се бе нарекла тогава — бе живяла в този жилищен блок. Апартамент 2-Д.
Апартаментите на втория етаж бяха обърнати към тераса, която гледаше към вътрешния двор. Докато Спенсър и Роки се качваха по бетонните стълби, вятърът блъскаше някакво разхлабено арматурно желязо в осеяните с ръждиви петна перила.
Спенсър взе Роки със себе си, защото кучето беше умно и умееше да разчупва леда. Хората вярваха на човек, спечелил доверието на куче и по-лесно се решаваха да разговарят с непознат, до когото стоеше куче — макар непознатият да имаше мрачен вид и белег от ухото до брадичката. Такава беше силата на кучешкото обаяние.
Бившият апартамент на Хана-Валери се намираше в средата на U-образната постройка в дъното на вътрешния двор. Големият прозорец вдясно от вратата беше закрит със завеса, а през прозорчето вляво се виждаше кухня. Името над звънеца беше Трейвън.
Спенсър позвъни и зачака.
Най-голямата му надежда беше, че Валери е имала съквартирантка, която още живее там и ще му помогне да проследи миналото й в Невада, така както Роузи го бе насочила към Лас Вегас.
Той отново натисна звънеца.
Колкото и да беше странно, че се опитва да я намери, като търси откъде е дошла, вместо къде е отишла, Спенсър нямаше по-добър избор. Нямаше начин да разбере накъде се е отправила, след като бе напуснала Санта Моника. Освен това, връщайки се назад в миналото й, имаше по-малка вероятност да се сблъска с федералните агенти или които и да бяха преследвачите й.
Спенсър потропа на вратата.
Вратата на съседния апартамент 2-Е се отвори и отвътре надникна сивокоса жена на седемдесет и няколко години.
— Мога ли да ви помогна?
— Търся госпожица Трейвън.
— О, тя е на работа в „Цезар“. Няма да се върне скоро.
Жената излезе. Беше ниска и пълна и имаше миловидно лице. Носеше груби ортопедични обувки, дебели като кожа на динозавър ластични чорапи, жълто-сив пеньоар и тревистозелена вълнена жилетка.
— Ами, всъщност търся… — започна Спенсър.
Роки, който се криеше зад него, рискува и подаде глава до краката на господаря си, за да види жената. Старицата изписка от удоволствие, когато го забеляза. Макар че едва креташе, тя се втурна към него с темперамента на дете, което не знае значението на думата „артрит“. Започна да бръщолеви като бебе и се приближи със скорост, която стресна Спенсър и уплаши Роки. Кучето изджавка, а жената се наведе, издавайки радостни възклицания. Роки опита да се изкатери по десния крак на Спенсър, сякаш искаше да се скрие в якето му, после се отпусна на пода на терасата, сви се ужасен на кълбо, кръстоса лапи пред очите си и се подготви за неизбежността на насилствената смърт.
— Сладурче, миличкото ми, красавецо — нареждаше старицата.
Левият крак на Бозли Донър се изплъзна от подпората на електрическата му инвалидна количка и се провлече по пътеката. Донър се засмя, спря количката, вдигна с две ръце безчувствения си крак и го тръшна там, където му беше мястото.
Снабдено с мощен акумулатор и мотор от количка за голф, транспортното средство на Донър можеше да вдига значително по-висока скорост от обикновените инвалидни колички. Рой Майро го настигна. Беше се задъхал.
— Казах ви, че това сладурче може да върви — рече Донър.
— Да, виждам. Забележително — каза Рой.
Двамата се намираха в задния двор на имението с площ шестнайсет декара на Донър в Бел Еър, където имаше широка пътека от керемиденочервен бетон, която да позволява на недъгавия собственик да стига до всеки ъгъл на изкусно декорираното си владение. Пътеката неколкократно се издигаше и спускаше надолу, минаваше през тунел в единия край на вътрешния двор и се виеше змиевидно между финикови палми,
