Такива хора представляваха заплаха за системата. Социалният ред не можеше да се поддържа в общество, населено с недодялани индивидуалисти. Зависимостта беше източникът на силата на държавата. И ако държавата нямаше огромна власт, не можеше нито да отбележи прогрес, нито да бъде поддържан редът по улиците.
Рой можеше да последва Донър и да го убие в името на социалната стабилност, за да не се вдъхновяват и други от примера на художника, но рискът да го видят беше твърде голям. В имението работеха неколцина градинари, а госпожа Донър или някой друг член на семейството може би щеше да погледне през прозореца в най-неподходящия момент.
Освен това, потресен и развълнуван от разкритието за Спенсър Грант, Рой изгаряше от нетърпение да потвърди подозренията си.
Той излезе от храма, като внимаваше да не настъпи мудния черен бръмбар, и забърза в посока, противоположна на онази, в която се бе отправил Донър. Бързо се изкатери на по-високите нива на двора, мина встрани от огромната къща и се качи в колата си, която бе паркирал на околовръстната алея.
Извади от кафявия плик компютърния портрет на Грант и го сложи на седалката. С изключение на ужасния белег, на пръв поглед лицето изглеждаше съвсем обикновено. Но сега Рой знаеше, че това е лицето на чудовище.
От същия плик Рой измъкна и разпечатка на доклада, който предишната нощ бе поискал от „Мама“. Преди няколко часа го бе прочел на екрана на компютъра. Той прелисти страниците и стигна до списъка с фалшиви имена, с които Грант плащаше на компаниите за услуги.
Стюарт Пек
Хенри Холдън
Джеймс Гейбъл
Джон Хъмфри
Уилям Кларк
Уейн Грегъри
Робърт Трейси
Рой извади писалка от вътрешния джоб на сакото си, пренареди малките и фамилните имена и състави нов списък.
Грегъри Пек
Уилям Холдън
Кларк Гейбъл
Джеймс Стюарт
Джон Уейн
От първия списък останаха четири имена: Хенри, Хъмфри, Робърт и Трейси.
Трейси, разбира се, съответстваше на малкото име на негодника — Спенсър. И поради причина, която нито „Мама“, нито Рой бяха установили, коварното белязано копеле вероятно използваше фалшиви самоличности, включващи името Кари, което липсваше в първия списък, но логично съответстваше на фамилията Грант.
Оставаха Хенри, Хъмфри и Робърт.
Хенри. Несъмнено Грант понякога действаше под фамилията Фонда, плюс малко име, взето от Бърт Ланкастър или Гари Купър.
Хъмфри. Някъде, в някои среди, Грант беше известен като господин Богарт — малкото име на друг негов любимец от старите филми.
Робърт. С течение на времето сигурно щяха да установят, че Грант използва и фамилията Мичам или Монтгомъри.
Спенсър Грант сменяше самоличността си с такава лекота, с каквато другите мъже сменяха ризите си.
Макар още да не можеше да го докаже, Рой беше убеден, че името Спенсър Грант е фалшиво като останалите. Грант не бе фамилията, която онзи тип бе наследил от баща си, нито името, дадено му от родителите. Той сам се бе нарекъл на любими актьори, играли роли на старомодни герои.
Истинското му име беше загадка, сянка, призрак, дим.
Рой взе компютърния портрет и се вторачи в лицето с белега.
Това безименно нищожество бе постъпило в армията под името Спенсър Грант, когато е било едва на осемнайсет години. Кой юноша знаеше как се създава фалшива самоличност и умееше да се измъква безнаказано с убедителни документи? От какво бягаше този загадъчен човек още от ранна възраст?
И какво общо имаше с жената, по дяволите?
Вдигнал крака, Роки лежеше по гръб на дивана на Теда Давидович и захласнато гледаше пълната, сивокоса жена. Теда го галеше по корема, чешеше го под брадичката и го наричаше „сладурче“, „миличък“, „хубавите ми очички“ и „мамина душичка“. Каза му, че е пухкаво ангелче, най-големият красавец, който се е раждал на света, прелестен, разкошен, мекичък за гушкане, очарователен и съвършен. Хранеше го с тънки резенчета шунка и Роки взимаше от пръстите й всяка хапка с грациозност, по-скоро характерна за херцог, отколкото за куче.
Настанен в меко кресло с възглавнички на гърба и ръцете, Спенсър пиеше кафе с канела. На масата до креслото имаше порцеланов кафеник с още кафе и чиния, отрупана с домашно приготвен шоколадов сладкиш. Той учтиво отказа на поканата да си вземе английски чаени бисквити, италиански бишкоти с анасон, парче лимонов кейк, кифличка с боровинки, джинджифилови сладки, маслени бисквити и кифлички със стафиди. Изтощен от гостоприемната настоятелност на Теда, Спенсър най-сетне се съгласи да изяде един шоколадов сладкиш, но любезната домакиня му донесе дванайсет, всеки с размерите на чинийка за чаша.
Докато нежно говореше на кучето и увещаваше Спенсър да изяде още един сладкиш, Теда сподели, че е на седемдесет и шест и съпругът й Бърни е починал преди единайсет години. Имали две деца — Рейчъл и Робърт. Синът й бил най-хубавото момче на света. Сериозен и добър. Служил във Виетнам. Станал герой. Наградили го с невероятно много медали… и загинал там. А Рейчъл била неописуема красавица. Снимката над камината не можела да даде реална представа за нея. Но преди четиринайсет години починала при автомобилна злополука. Най-ужасното нещо било да надживееш децата си. Това те карало да се питаш дали Господ внимава какво прави. Теда и Бърни прекарали по-голямата част от съпружеския си живот в Калифорния, където той работел като счетоводител, а тя — като учителка в начално училище. Пенсионирали се, продали къщата си, взели много пари и се преместили в Лас Вегас, но не защото били комарджии — е, веднъж месечно прахосвали двайсетина долара на игралните автомати, а защото недвижимите имоти били евтини в сравнение с онези в Калифорния. Купили си малка къща и пак успели да внесат в банка шейсет процента от парите, които взели от продажбата на къщата в Калифорния. Бърни починал три години по-късно. Бил изключително мил човек, добър и грижовен. Най-големият късмет в живота й бил, че се омъжила за него. След смъртта му къщата била твърде голяма за една вдовица и Теда я продала и се преместила в апартамент. Десет години имала куче, Спарки, прелестен кокер шпаньол, но преди два месеца издъхнал. Господи, колко много плакала. Глупава стара жена. Очите й изтекли. Обожавала го. Оттогава запълвала времето си с чистене, приготвяне на сладкиши, гледане на телевизия и два пъти седмично игра на карти с приятелки. Не била мислила да вземе друго куче, защото нямало да може да преживее загубата на още един домашен любимец. От друга страна не искала да умре и да остави тъжно малко кученце, което да се грижи само за себе си. Ако си вземела от приюта някое куче, и без това обречено да бъде приспано завинаги, тогава за него всеки ден с нея щял да бъде за него по-добър, отколкото без нея. Пък и кой знае? Може би щяла да понесе раздялата с още едно любимо домашно животно и да се грижи за друго, докато часът му удари. Две от приятелките й били на осемдесет и пет години и още здрави и силни.
За да й достави удоволствие, Спенсър изпи трета чаша кафе и изяде втори от огромните шоколадови
