Спенсър излезе и се обърна.
Кучето не бе помръднало. Трепереше.
Спенсър въздъхна, отново влезе в стаята и затвори вратата.
— Добре. Закуси, после ще дойдеш с мен.
Роки го погледна изпод рунтавите си вежди. Стана, приближи се до купата с храната, погледна господаря си и сетне вратата.
— Няма да ходя никъде — увери го Спенсър.
Вместо да изгълта храната, както обикновено, Роки яде бавно, изтънчено и със скорост, която не бе характерна за кучета. Сякаш мислеше, че това е последното му ядене и се наслаждаваше на вкуса на всяка хапка.
Роки се нахрани и Спенсър изми двете чинии, избърса ги и натовари багажа във форда.
През февруари в Лас Вегас можеше да е топло като през летен ден, но понякога в пустинята вилнееше и зима, която имаше остри зъби, когато решеше да хапе. В онова февруарско утро небето беше сиво, а температурата — плюс пет градуса. От планините на запад духаше студен вятър.
Спенсър и Роки посетиха подходящо уединено кътче в обраслото с храсти празно пространство зад мотела. Спенсър застана с гръб, докато кучето задоволяваше естествените си нужди.
Двамата се качиха във форда и Спенсър подкара от южното към северното крило на мотела, където беше кафенето.
Той влезе в ресторанта и избра сепаре до прозорците. Фордът беше на двайсетина крачки. Роки стоеше на предната седалка и гледаше господаря си през стъклото.
Спенсър си поръча яйца, домашни сладки, препечена филия и кафе. Докато се хранеше, той често поглеждаше към колата и винаги срещаше погледа на Роки. Спенсър му махна няколко пъти.
Кучето хареса това и размаха опашка. Сложи лапи на таблото, притисна нос до предното стъкло и се ухили.
— Какво са правили с теб, приятелю? Какво са ти сторили, че си станал такъв? — попита на глас Спенсър, докато гледаше кучето, което го обожаваше.
Рой Майро остави Алфонс Джонсън и другите да претърсят всеки сантиметър на бунгалото в Малибу и потегли към Лос Анджелис. Ако им провървеше, щяха да намерят нещо във вещите на Грант, което да хвърли светлина върху психиката му, да разкрие неизвестен аспект от миналото му или да ги насочи към местонахождението му.
Агентите в управлението в центъра сигурно вече проникваха в системата на телефонната компания, за да проследят обаждането от компютъра на Грант. Но Грант вероятно бе заличил следите си. Щяха да извадят късмет, ако дори утре по това време откриеха на кой номер и къде той бе получил онези петдесет снимки от видеокамерата.
Докато караше по Коуст Хайуей към Лос Анджелис, Рой нагласи клетъчния си телефон на високоговорител и се обади на Клек в Ориндж Каунти.
Хубавият, плътен глас на Джон Клек прозвуча спокойно.
— Започвам да мразя онази коварна кучка — каза той, говорейки за жената, която се казваше Валери Кийн, когато в сряда бе изоставила колата си на летище „Джон Уейн“ и бе приела друга самоличност.
Докато слушаше, Рой се помъчи да си представи слабия, върлинест млад агент с лице на стресната пъстърва. Съдейки по звучния му, басов глас беше по-лесно да помисли Клек за висок, широкоплещест чернокож рок певец.
Всеки доклад, който Клек съобщаваше, звучеше като изключително важен — дори когато нямаше какво да докладва. Като сега. Клек и екипът му още нямаха представа къде е отишла жената.
— Разширяваме издирването и проверяваме агенциите за коли под наем в цялата страна — напевно каза Клек. — И докладите за откраднатите коли — всякакви, отмъкнати в сряда — и ги включваме в нашия списък за неотложно издирване.
— Досега тя не е откраднала кола.
— Затова може да го направи този път — за да ни обърка. Притеснявам се, че е тръгнала на автостоп. Ако го е сторила, няма да можем да я проследим.
— Ако е тръгнала на автостоп, тогава няма какво да се тревожим за нея. Пътищата са пълни с откачалки. Ще я изнасилят, убият, обезглавят, изкормят и разчленят.
— Това ме устройва — рече Клек. — Стига да получа парче от тялото за идентифициране.
След разговора с Клек Рой остана убеден, че денят няма да донесе нищо, освен лоши вести.
Негативното мислене обикновено не беше в неговия стил. Той ненавиждаше песимистите. Ако твърде много от тях излъчваха негативните си мисли едновременно, те биха деформирали структурата на реалността и това щеше да доведе до земетресения, торнадо, железопътни и самолетни катастрофи, киселинни дъждове, злокачествени образувания, срив в микровълновите комуникации и опасна грубост в населението. Но въпреки това Рой не можеше да се отърси от лошото настроение.
Търсейки начин да прогони неприятните мисли, той извади от пластмасовата кутия ръката на Джиневра и я сложи на седалката до себе си.
Пет изящни пръста. Съвършени, естествени, нелакирани нокти, всеки със симетрична лунула с формата на полумесец. И четиринайсетте най-красиви фаланги, които бе виждал. Никоя не беше дори милиметър по- голяма или по-малка от идеалната дължина. Сводестата част на ръката беше безупречно оформена. Кожата беше бледа и гладка като разтопен восък.
Рой караше на изток, към центъра на града, и от време на време поглеждаше съкровището на Джиневра и с всеки потаен поглед настроението му се повишаваше. Когато стигна до Паркър Сентър, административната централа на полицията в Лос Анджелис, той беше изпълнен с енергия и жизнерадост.
Рой спря на светофара и сложи ръката в кутията, сетне пъхна мощехранителницата и скъпоценното й съдържание под седалката.
Спря пред Паркър Сентър, качи се в асансьора и, използвайки картата си на агент на ФБР, отиде на петия етаж. Имаше среща с капитан Харис Деското, който беше в кабинета си и чакаше.
Рой му се беше обадил от Малибу и бе разговарял с него, затова не се изненада, че капитанът е чернокож. Деското имаше хубава, лъскава черна кожа и говореше с лека островитянска напевност, която придаваше музикален ритъм на речта му. Издокаран в морскосин панталон, тиранти на райета, бяла риза, синя вратовръзка на диагонални червени ивици, Деското имаше самоувереността, достойнството и сериозния вид на съдия от Върховния съд, макар че ръкавите му бяха навити, а сакото — окачено на облегалката на стола.
Харис Деското стисна ръката на Рой, посочи единствения стол за посетители и каза:
— Моля, седнете.
Малкият кабинет не съответстваше на размерите на обитателя си. Беше непроветрен. Оскъдно осветен. Неугледно обзаведен.
Рой изпита съжаление към Деското. Никой правителствен служител, независимо от ранга, не биваше да работи в такъв тесен кабинет. Държавната служба беше призвание и според Рой към онези, които бяха готови да й се посветят, трябваше да се проявява уважение, благодарност и щедрост.
Деското седна на стола зад бюрото и рече:
— ФБР потвърди самоличността ви, но не пожелаха да кажат по какъв случай работите.
— Въпрос на националната сигурност — увери го Рой.
Всяко запитване, отнасящо се до Рой, което бе отправено към ФБР, стигаше до Касандра Солинко, ценен административен помощник на директора. Тя потвърждаваше лъжата (макар и никога писмено), че Рой е агент на Бюрото, но не обсъждаше разследването му, защото нямаше представа с какво се занимава той.
Деското се намръщи.
— Въпрос на националната сигурност. Това е много неясно.
Ако Рой си навлечеше неприятности — такива, че да предизвика разследване на Конгреса и медиен интерес — Касандра Солинко щеше да отрече някога да е потвърждавала, че той е агент на ФБР. Ако не й повярваха и тя получеше призовка да се яви в съда и да даде показания за Рой и за безименната му
