Тъмните реки на сърцето

Харис с усилие възприемаше ужаса от онова, което разказваше брат му. Той поклати глава и рече:

— Те не могат да изхвърлят семейството ми на улицата. Не съм осъден за нищо.

— Ти си ченге. Знаеш как се прилагат законите за конфискуване на имуществото. Има ги от десет години и обхващат все повече неща.

— Да, ченге съм, а не прокурор. Хващам лошите типове, а прокурорът решава по кои закони да предяви обвинение.

— Тогава това ще бъде неприятен урок. Разбираш ли, за да загубиш имота си по законите за конфискацията, не е необходимо да си осъден.

— Могат да отнемат къщата ми, дори ако съдът реши, че съм невинен?

Харис беше убеден, че сънува кошмар, основаващ се на някой от разказите на Кафка, които бе чел в колежа.

— Харис, слушай ме много внимателно. Забрави за присъдата или за оправдаването. Те могат да вземат имуществото ти и дори да не ти предявят обвинение. Без да те изправят пред съда. Разбира се, към теб беше предявено обвинение, и това ги прави още по- силни.

— Чакай малко. Как стана така?

— Ако има доказателства от каквото и да е естество, че имотът е бил използван за незаконни цели, дори без твоето знание, това е достатъчна и приемлива причина за конфискация на имуществото. Хитър щрих, а? Нищо не подозираш, и пак губиш къщата си.

— Не. Исках да кажа, как е възможно да стават такива неща в Америка?

— Заради войната срещу наркотиците. Затова са написани законите за конфискация на имуществото. За да ударят търговците на дрога и да ги разгромят.

Дариус беше по-сдържан и унил, отколкото по време на посещението си сутринта. Свръхенергичната му същност се изразяваше не толкова в обичайния поток от думи, колкото в непрестанните му нервни движения.

Харис се разтревожи от промяната в брат си, както и от онова, което чуваше.

— Но доказателството, кокаинът, беше подставен.

— И ти го знаеш, и аз го знам. Но съдът иска да го докажеш, за да отмени конфискацията.

— Искаш да кажеш, че съм виновен до доказване на противното.

— Така действат законите за конфискация на имуществото. Но поне си обвинен в някакво престъпление. Ще имаш възможност да застанеш пред съда. Доказвайки невинността си в криминален процес, ти косвено ще имаш шанс да докажеш, че конфискацията е неоснователна. Ето защо сега се моля на Бога да не оттеглят обвиненията.

Харис примига от изумление.

— Надяваш се да не ги оттеглят?

— Ако оттеглят обвиненията, няма да има криминален процес. Тогава най-добрият шанс да си върнеш къщата ще бъде на предстоящото изслушване, за което споменах.

— Най-добрият ми шанс? На онова скалъпено изслушване?

— Няма да е точно скалъпено. Само ще е пред техен съдия.

— Има ли разлика?

— Почти никаква. И щом на изслушването одобрят конфискацията и ако няма криминален процес, на който да разясниш случая си, ти ще трябва да дадеш под съд ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, за да отмениш конфискацията. Битката ще бъде трудна. И адвокатите на правителството непрекъснато ще търсят начини да прекратят делото ти, докато намерят отзивчив съдия. Дори да се намерят съдебни заседатели, които да отхвърлят конфискацията, правителството ще продължи да обжалва решението, опитвайки се да те изтощи.

— Но ако оттеглят обвиненията срещу мен, как ще могат да задържат къщата ми?

Харис разбираше какво говори брат му, но не му беше ясно къде е логиката, нито в какво се изразява справедливостта.

— Както вече ти обясних — търпеливо рече Дариус, — те само трябва да покажат доказателство, че имотът е използван за незаконни цели. Без ти или друг член на семейството ти да е замесен в тази нелегална дейност.

— Но кой е държал кокаина там?

Дариус въздъхна.

— Не е необходимо да посочват никого.

Харис беше стъписан и с нежелание приемаше цялата чудовищност на всичко, което ставаше.

— Могат да вземат къщата ми, като твърдят, че някой държи наркотици там, но не е необходимо да посочват заподозрян?

— Да, стига да имат доказателства.

— Но доказателствата бяха подставени.

— Ще трябва да го докажеш в съда.

— Но ако не ми предявят обвинение в престъпление, вероятно никога няма да мога да заведа дело срещу тях.

— Точно така — мрачно се усмихна Дариус. — Сега разбираш защо се надявам да не оттеглят обвиненията. Сега си наясно с правилата.

— Правила ли? Това не са правила, а безумие.

Харис изпита потребност да се движи и да изразходва внезапно изпълнилата го енергия. Гневът и възмущението му бяха толкова силни, че коленете му се огънаха, когато се опита да стане. Принуди се отново да седне, сякаш страдаше от въздействието на гранатата с нервнопаралитичен газ.

— Добре ли си? — притесни се Дариус.

— Но тези закони би трябвало да са за търговците на наркотици, за изнудвачите и за мафията.

— Разбира се. Хората, чиято собственост може да бъде отнета, бягат от страната, преди да ги съдят. Това беше първоначалното намерение, когато бяха прокарани законите. Но сега има двеста федерални нарушения — свързани не само с наркотиците, които позволяват конфискуване на имуществото без съдебен процес, и миналата година са били използвани петдесет хиляди пъти.

— Петдесет хиляди пъти!

— Това се превръща в главен източник на финансиране на силите на реда. След като се обяви ликвидност, осемдесет процента от конфискуваните активи отиват в полицейските агенции, разкрили престъплението, и двайсет процента — за прокуратурата.

Двамата се умълчаха. Старомодният стенен часовник тихо тиктакаше. Звукът предизвика във въображението представата за бомба с часовников механизъм и Харис имаше чувството, че седи върху такова взривно устройство.

Още беше ядосан, но отчасти успя да овладее гнева си.

— Те ще продадат къщата ми, нали?

— Е, поне конфискацията е федерална. Ако беше според Калифорнийския закон за конфискация, щеше да се извърши десет дни след изслушването. Федералните власти ти дават повече време.

— Ще я продадат.

— Слушай, ще направим всичко възможно да отменим конфискацията преди… — Гласът на Дариус постепенно заглъхна. Той вече нямаше сили да гледа брат си в очите. — И дори след като върху имуществото е наложена ликвидност, и ако съумееш да отмениш решението, може да получиш компенсация… макар и не на стойността, която е била валидна до момента на конфискацията.

— Тогава трябва да се сбогувам с къщата си. Мога да си върна парите, но не и къщата. Както не мога да си върна и времето, през което всичко това ще продължи.

— В Конгреса има предложение тези закони да се променят.

— Само да се променят? Не и да ги премахнат?

— Не. Правителството ги харесва твърде много. Дори предложените поправки още нямат широка подкрепа.

— Да изгонят семейството ми — рече Харис. Още не можеше да го повярва.

— Чувствам се ужасно, Харис. Ще направя всичко, което е по силите ми. Кълна се. Но трябва да сторя