Но словесната атака премина във физическа. Бяха го заобиколили в кръг, блъскаха го от един към друг, не го оставяха да запази равновесие. Джери не бе глупак — разбра, че това не е обикновен изпитателен ритуал. Но не беше и страхливец. Човек трудно можеше да го унижи. Когато го заблъскаха, и той започна да им отвръща, което само ги накара да станат по-агресивни, разбира се. Като видя, че не спират да го блъскат, той удари Харч и разцепи устната на мръсника.
— И от това започна най-лошото — предположи Макгий.
— Да. Тогава стана ужасно.
Отвън отново изгърмя и лампите примигваха, а младата жена изпита странното чувство, че свръхестествени сили се опитват да я върнат назад във времето, към рева на водопада и мрака в пещерата.
— Имаше нещо в атмосферата на мястото — подхвана отново тя, — нещо в смразяващия студ, във влагата, в мрака и постоянния рев на водопада, в чувството на откъснатост, което способстваше дивото у тях да се прояви. Започнаха да бият Джери… свалиха го на земята и продължиха да го обсипват с удари.
Тя потръпна. Тръпката се превърна в по-осезаемо вибриране, а то премина в гърч на отвращение от преживения ужас.
— Държаха се като диви кучета, които са се нахвърлили върху пришълец от чужда глутница. — Треперенето бе преминало и в гласа й. — Аз… им закрещях… но не успях да, ги спра. Накрая Карл Джеликоу, изглежда, осъзна, че е отишъл твърде далеч. След него Куинс, а после Паркър. Харч успя да се овладее последен, но пръв разбра, че ги чака затвор. Джери беше в безсъзнание. Беше…
Гласът й прегракна и замря.
Стори й се, че не са минали тринайсет години, че е било вчера.
— Продължавайте — тихо се обади Макгий.
— На него… му течеше кръв от носа… от устата… и от едното ухо. Беше много зле. Макар да беше припаднал, мускулите му продължаваха да потрепват. Изглежда му бяха нанесли някакво нервно или мозъчно увреждане. Аз се опитах…
— Продължавайте, Сюзан.
— Опитах се да отида при Джери, но Харч ме изблъска, повали ме на земята. Каза на останалите, че всички ще попаднат в затвора, ако не вземат решителни мерки, за да предотвратят това. Добави, че бъдещето им е съсипано, че изобщо нямат никакво бъдеще… ако не прикрият следите от извършеното. Опита се да ги убеди, че трябва да довършат Джери, да ми видят сметката и на мен, а после да хвърлят труповете ни в някой от дълбоките процепи из пещерата. Джеликоу, Паркър и Куинс, наполовина изтрезнели, бяха стреснати от постъпката си, но бяха и наполовина пияни, а също така объркани и уплашени. В началото започнаха да спорят с приятеля си, после се съгласиха с него, но отново размислиха и заспориха. Страх ги беше да извършат убийство, а се бояха и да не го извършат. Той им се разсърди много, че са така глупаво сантиментални, и изведнъж реши да ги принуди да го послушат просто като ги остави без избор. Обърна се към Джери и тогава… тогава…
От спомена й прилоша. Макгий стисна ръката й.
— Ритна Джери… в главата… — промълви тя. — Три пъти… и част от черепа се вдлъбна.
Госпожа Бейкър ахна.
— Уби го — завърши Сюзан.
Отвън небето бе процепено от светкавица, а от отвора проехтя гръмотевица. В прозореца се удариха първите едри дъждовни капки.
Докторът отново стисна ръката й.
— Грабнах едно от джобните фенерчета и побягнах — продължи тя. — Вниманието им бе насочено към трупа на Джери, така че аз успях да се поотдалеча. Не кой знае колко, но достатъчно. Очакваха да се опитам да напусна пещерите, но аз не се запътих към изхода, защото знаех, че ако направя така, ще ме хванат. Затова спечелих още няколко секунди, преди те да се досетят накъде съм тръгнала. Навлязох по- навътре в пещерите през виещ се каменен коридор, по един склон от нестабилни скали, през още една подземна стая до следващата. Накрая изключих фенерчето, така че да не могат да ме открият по светлината му, и продължих опипом и с препъване докъдето можах през абсолютния мрак, сантиметър по сантиметър, докато открих една ниша в стената, съвсем малка вдлъбнатина, скрита зад варовиков сталагмит. Пъхнах се в нея, колкото можех по-навътре, и останах там, без да се помръдна. Харч и останалите ме търсиха часове, преди накрая да решат, че някак съм успяла да изляза от пещерите. Изчаках още седем-осем часа, защото се боях да изляза от скривалището си. Накрая излязох от пещерите, тъй като повече не можех да издържам от жажда и чувство за клаустрофобия.
По прозореца барабанеше дъжд и закриваше извиваните от вятъра дървета и черните облаци.
— Господи! — възкликна сестрата с посивяло лице. — Горкото ми дете.
— Бяха ли дадени под съд? — запита Макгий.
— Да. Областният прокурор мислеше, че няма да спечели делото, ако ги обвини в предумишлено убийство, тъй като имаше много смекчаващи вината обстоятелства като уискито и факта, че Джери е нанесъл първия удар, с който е пукнал устната на Харч. Така или иначе Харч получи присъда от пет години затвор за непредумишлено убийство.
— Само пет години? — учуди се госпожа Бейкър.
— И аз си мислех, че ще получи доживотна присъда. — У Сюзан се беше върнала горчивината от деня, когато бе чула съдията да чете присъдата.
— А останалите трима? — заинтересува се Макгий.
— Бяха осъдени за нанасяне на телесна повреда като съучастници на Харч, но тъй като нямаха предишни закононарушения и произхождаха от добри семейства, а и никой от тях не бе нанесъл смъртоносните удари — затова присъдите бяха условни.
— Безобразие! — възмути се сестрата.
Макгий не беше пуснал ръката на Сюзан и тя се радваше, че я държи.
— Разбира се — допълни тя, — и тримата веднага бяха включени от Брайърстед. А и по странен начин съдбата сама наказа Паркър и Джеликоу. И двамата се бяха записали в подготвителния курс по медицина в Брайърстед и успели да изкарат последната му година в друг университет, но след това бързо разбрали, че никой сериозен медицински факултет не е склонен да приеме изявени в углавно отношение студенти. Мъчили се цяла година, подавали молби навсякъде, докато накрая успели да се запишат незабелязано в медицинския факултет на определено второкласен университет. Вечерта, когато им съобщили, че са приети, започнали да пият по този повод, напили се като свине и двамата загинали в автомобилна злополука, когато Паркър загубил контрол върху колата и тя се преобърнала два пъти. Навярно би трябвало да ми е неудобно, че го казвам, но изпитах облекчение и благодарност, когато разбрах какво им се е случило.
— Разбира се — одобри госпожа Бейкър. — Това е съвсем естествено. Няма от какво да се срамувате.
— Какво стана с Ранди Лий Куинс? — попита Макгий.
— Не съм чувала нищо за него. И не ме интересува… доколкото и той е страдал.
Светът отвън се разтресе от две светкавици, последвани от гръмотевици, които блеснаха и проехтяха една след друга. За миг и тримата, Сюзан, Макгий и госпожа Бейкър, останаха загледани в прозореца, в който дъждът бе започнал да бие още по-силно.
Тогава сестрата реши да коментира:
— Това е страховита история, направо ужасна. Не съм сигурна обаче какво общо има тя с припадъка ви в коридора преди малко.
Преди Сюзан да успее да обясни, се намеси Макгий:
— Явно човекът, който е излязъл от асансьора пред инвалидния стол на Сюзан, е бил един от членовете на брайърстедското братство.
— Да — кимна тя.
— Кой беше — Харч или Куинс?
— Ърнест Харч.
— Невероятно съвпадение — възкликна докторът, като за последен път притисна ръката й, преди да я пусне. Тринайсет години след събитието и с цял континент между вас и мястото, където сте се видели за
