ръце:
— Не е само прилика. Изглеждаше точно като Харч.
— Разбира се, не трябва да забравяте, че е минало доста време, откакто за последен път сте видели Харч.
— Е, и?
— Може и да не си го спомняте така ясно, както ви се струва.
— А не, спомням си. Съвсем ясно. Този Ричмънд има ръста на Харч, тежи колкото него и е със същото телосложение.
— Неговият външен вид е доста обикновен.
— Има същата руса коса, същите ъглести черти, същите очи. Същите почти прозрачни светлосиви очи. Колко са хората с такива очи? Не особено много. Когато се сравнят детайл по детайл, този Бил Ричмънд и Ърнест Харч са двойници. Това не е обикновена прилика. Много по-странно е от това. Направо е свръхестествено.
— Добре, добре, — Макгий вдигна ръка, за да я спре. Навярно си приличат твърде много и в крайна сметка може да са напълно еднакви на вид. Ако е така, наистина съвпадението е невероятно — да се срещнете и с двамата, с промеждутък от тринайсет години, в два срещуположни края на страната. Но това все пак е всичко — просто съвпадение.
Ръцете й бяха изстинали. Замръзваха. Тя ги потърка, като се опита да се стопли, и отвърна:
— Когато става дума за съвпадения, аз съм склонна да се съглася с Филип Марлоу.
— С кого?
— Марлоу. Той е частният детектив в романите на Реймънд Чандлър. „Дамата в езерото“, „Големият сън“, „Дългото сбогуване“…
— Разбира се. Марлоу. Та какво казва той за съвпаденията?
— Той казва: „Посочете ми някое съвпадение и когато успея да го разгадая, ще видите, че в него са замесени поне двама души и те са замислили някаква измама.“
Макгий се намръщи и поклати глава:
— Тази философия може би подхожда за герой от детективски роман. Но тук, в реалния свят, звучи малко параноично, не мислите ли?
Имаше право и тя не можеше повече да му се сърди. Заедно с гнева я напуснаха и силите й; отново се отпусна на възглавницата:
— Възможно ли е двама души да си приличат толкова много?
— Чувал съм, че всеки човек има някъде по света двойник, който не му е роднина — онова, което някои наричат „допелганглер“1.
— Може и да е така — кимна Сюзан. — Но това е… нещо друго. Беше нещо необяснимо. Кълна се, че и той ме позна. Усмихваше се така странно. И ми намигна.
За пръв път, откакто се бе върнал в стаята й, Макгий се усмихна:
— Намигна ли ви? Е, поне в това няма нищо странно или свръхестествено, мила госпожице. — Наситено сините му очи заблестяха весело. — Мога да ви кажа, ако случайно не го знаете, че мъжете често намигат на привлекателните жени. Моля ви, не ми казвайте, че никога не са ви намигали преди. Не ми казвайте, че сте прекарали живота си в манастир или на пустинен остров.
— Точно сега в мене няма нищо привлекателно — настояваше тя.
— Глупости.
— Косата ми трябва наистина да се измие, а не само да се изчетка от пудрата. Измършавяла съм, имам торбички под очите. Мисля, че едва ли бих могла да предизвикам романтични пориви в сегашното си състояние.
— Прекалено строга сте към себе си. Измършавяла? Не. В момента имате силно излъчване като Одри Хепбърн.
Сюзан успя да устои на ласкателството, а това не беше лесно. Беше решила твърдо да каже всичко, което си мислеше.
— Освен това онова намигане не беше такова.
— Ааа — възкликна той. — Значи сега признавате, че имате опит с намигванията. Изведнъж станахте експерт в тази област.
Тя отказа да се поддаде на ласкателството и да бъде придумана да забрави човека, който бе излязъл от асансьора.
— А какво точно бе намигването му? — реши да уточни той, без да изоставя закачливия си тон.
— Беше хулиганско намигане. Самодоволно. В него освен това не се загатваше за никакъв флирт. Не беше сърдечно и приятелско, както трябва да бъде истинското намигане. Беше студено. Студено, самодоволно и… някак заплашително. Още докато говореше обаче, почувства колко абсурдно звучи това подробно описание на нещо толкова просто като намигването.
— Добре е, че не ми хрумна да ви помоля да опишете цялостното изражение на лицето му — засмя се Макгий. Тогава щяхме да си стоим тук до утре сутринта!
Сюзан накрая се предаде. Усмихна се:
— Сигурно всичко, което казвам, изглежда доста глупаво, а?
— Особено след като знаем със сигурност, че името му е Бил Ричмънд и че е само на двайсет и една.
— Така че намигването си е било обикновено намигване, а заплаха е имало единствено в главата ми?
— Вие сама не смятате ли, че случаят е точно такъв? — дипломатично я попита той.
— Да, сигурно е така — въздъхна тя. — И навярно трябва да се извиня, че вдигнах такъв шум около това.
— Не е станало нищо особено — благосклонно махна с ръка той.
— Чувствам се ужасно уморена и слаба, а възприятията ми навярно са загубили част от остротата си. Снощи сънувах Харч и когато видях, че човекът от асансьора прилича толкова много на него, просто… загубих самообладание. Изпаднах в паника.
За нея беше трудно да направи това признание. Другите хора можеше и да действат като подплашени пилци при най-дребния повод, но Сюзан Катлийн Торнтън очакваше да си остане — и досега винаги бе оставала — спокойна и съсредоточена по време на всяка криза, поднесена й от живота. Беше си такава от съвсем малко момиченце, защото самотното й детство я бе принудило да разчита изцяло на себе си. Не се бе уплашила дори в Гръмотевичния дом, когато Ърнест Харч беше смачкал черепа на Джери; беше успяла да избяга, да се скрие и да оцелее само защото бе запазила самообладание в момент, когато повечето хора със сигурност биха загубили своето. Но сега бе изпаднала в паника; и по-лошо, бе позволила и на други хора да видят как губи самообладание. Почувства се смутена и унижена от своето поведение.
— Ще бъда образцова пациентка отсега нататък — увери тя доктор Макгий. — Ще си вземам лекарствата, без да споря. Ще се храня наистина добре и ще възстановя силите си максимално бързо. Ще правя упражнения, когато ми се каже, но само колкото ми се каже. Когато бъда готова за изписване, вие ще сте забравили напълно сцената, която ви направих днес. Всъщност ще пожелаете всичките ви пациенти да бъдат като мене. Обещавам ви.
— Аз и сега бих искал всичките ми пациенти да са точно като вас — заяви той. — Повярвайте ми, много по-приятно е да се грижиш за хубава млада жена отколкото за сприхави старци с болни сърца.
След като и Макгий напусна болницата, Сюзан уреди с един от санитарите да поставят телевизор под наем в стаята й. Докато вечерта напълно изместваше следобеда, тя гледа половината на един стар епизод от „Досието «Рокфорд»“, а после многократно излъчваното предаване на „Мери Тайлър Мур Шоу“. Въпреки честите смущения в картината, които се дължаха на бурята, тя изгледа и новините в пет часа от една сиатълска станция и смаяна установи, че сегашните международни кризи приличаха досущ на събитията, които заемаха водещо място в предаванията от преди три седмици, преди комата й.
По-късно изяде всичко, което й бяха донесли за вечеря. А доста след това позвъни на една от дежурните сестри и помоли за допълнителна закуска. Стегната блондинка на име Марша Едмъндс й донесе някаква порция десерт с нарязани праскови. Тя изяде и нея.
Опитваше се да не мисли за Бил Ричмънд, двойника на Харч. Опитваше се да не мисли и за
