изгледа.
След няколко минути обаче осъзна, че не гледката я задържа. Колебаеше се дали да излезе от стаята, защото се страхуваше. Страхуваше се да не срещне Бил Ричмънд, двойника на Харч. Страхуваше се да не й се усмихне с безсърдечната си усмивка, да не я изгледа с луннобледите си очи, да не й намигне лукаво и може би да не я запита как се чувства старият Джери Стийн тия дни.
„По дяволите, това е направо смешно“ — помисли си тя разсърдена от себе си.
Опита се да се стегне, искаше да се отърси от безсмисления страх, който я бе обладал.
„Той не е Ърнест Харч. Не е плашило, за Бога“ настоятелно си повтаряше тя. — „Не може да бъде Харч, защото е тринайсет години по-малък. Казва се Ричмънд, Бил Ричмънд, и е от Пайн Уелс, а и не ме познава. Така че защо, по дяволите, съм заседнала тук скована от страх да не го срещна в коридора? Какво ми има?“
Срамът я накара да тръгне. Сложи ръце върху колелата на стола и излезе от стаята в коридора.
Учуди се, когато ръцете започнаха да я болят още преди да е изминала и една пета от разстоянието, което бе намислила да премине. Когато бе преминала и двата къси коридора, за да излезе в горната част на Т-образното централно помещение, мускулите започнаха да я болят. Спря за миг и потърка ръцете и раменете си. Пръстите й казваха онова, което искаше да забрави — че е ужасно слаба, измършавяла и далеч не е, каквато беше.
Стисна зъби и продължи, като насочи стола към централното помещение. Усилието, което задвижването и насочването на стола изискваше, бе достатъчно голямо, за да я принуди да се съсредоточи; затова бе странно, че тя дори успя да види човека в стаята на сестрите. Но тя наистина го видя и спря стола само на пет метра от него. Изумена го погледна. После затвори очи, преброи бавно до три, отвори ги, но той още беше там — облегнат на един шкаф и увлечен в разговор със сестрата на гишето.
Беше висок, към метър и осемдесет и седем, с кестенява коса и кафяви очи. Лицето заедно с чертите му бяха продълговати като че ли някой случайно бе удължил калъпа, в който Бог го е сложил, преди създателят да успее да го постави в пещта за дооформяне. Имаше високо чело, дълъг нос с дълги и тесни ноздри и заострена брадичка. Носеше бяла пижама и виненочервен халат също като обикновен пациент. Но — през погледа на Сюзан — в него нямаше нищо обикновено.
Беше очаквала донякъде да се срещне из коридорите с Бил Ричмънд, двойника на Харч. Беше готова за такава среща, беше се бронирала. Но не бе очаквала това.
Човекът беше Ранди Лий Куинс.
Още един от четиримата членове на братството.
Вторачи се в него потресена, невярваща и уплашена, искаше й се той да изчезне, да се окаже само плод на трескавото й въображение. Но той не постъпи кавалерски и не изчезна; остана си там същият — непоклатим и истински. Докато се колебаеше дали да застане лице в лице с него, той излезе от стаята на сестрите, като обърна гръб на Сюзан, без дори да я погледне. Отдалечи се и влезе в петата стая след асансьорите, от лявата страна на коридора.
Тя осъзна, че бе затаила дъх. Вдиша дълбоко и въздухът, който проникна в дробовете й, беше остър и студен като през февруарска нощ в Хай Сиерас, където понякога ходеше на ски.
За миг си помисли, че няма да успее изобщо някога да се задвижи отново. Чувстваше се крехка и ледена, като кристализирала.
Покрай нея мина една сестра — гумените й подметки леко поскърцваха върху излъскания под.
Скърцането накара Сюзан да си помисли за плъхове.
Цялата й кожа настръхна.
В Гръмотевичния дом имаше плъхове. Плъхове, които се движеха потайно и се смущаваха от фенерчета и свещи. Плъхове, които цвърчаха уплашено по време на боя, нанасян от Харч и останалите върху бедния Джери. Плъхове, които сновяха в непрогледния мрак и се притискаха неудържимо към нея, когато гасеше откраднатото фенерче, за да избяга от Харч и останалите.
Сестрата от гишето, същата, с която Куинс бе говорил, сигурно бе забелязала уплахата, изписана на лицето й:
— Добре ли се чувствате?
Сюзан изпусна дъха си. Издишаният въздух стопли зъбите и устните й. Вече загрята, тя кимна.
Звукът от цвърчащите плъхове се отдалечи, а после се загуби.
Откара стола си до гишето и вдигна поглед към сестрата — слаба кестенява жена, чието име не знаеше:
— Човекът, с когото току-що говорехте…
Сестрата се наведе и я погледна:
— Човекът, който влезе в двеста и шестнайсет?
— Да.
— Е, какво да ви кажа за него?
— Мисля, че го познавам. Или, по-скоро, познавах го. Преди много години. — Погледна с тревога към стаята, в която Куинс току-що беше влязъл, а после обратно към сестрата. — Но ако той не е онзи, за когото го мисля, не бих искала да му досаждам и да изглеждам като глупачка. Знаете ли как се казва?
— Да, разбира се. Той е Питър Джонсън. Доста приятен човек, макар и малко приказлив. Винаги идва да си приказваме и аз съм започнала да изоставам в работата си по картоните заради него.
— Питър Джонсън? — примигна Сюзан. — Сигурна ли сте? Сигурна ли сте, че не се казва Ранди Лий Куинс?
— Куинс? — намръщи се сестрата. — Не. Името му наистина е Питър Джонсън. Сигурна съм.
Сюзан каза повече на себе си, отколкото на сестрата:
— Преди тринайсет години… в Пенсилвания… познавах един младеж, който изглеждаше точно като него.
— Преди тринайсет години? — повтори сестрата. — Е, тогава със сигурност не е той. Питър е само деветнайсет-двайсетгодишен. Преди тринайсет години е бил малко момченце.
Сюзан се стресна само за миг, но бързо съобрази, че човекът наистина беше млад. Малко повече от дете. Изглеждаше точно както Ранди Куинс беше изглеждал, но не както би изглеждал днес. Единственият начин това да е Ранди Лий Куинс беше той да е прекарал последните тринайсет години в летаргичен сън.
На обяд й поднесоха по-малко мека храна от преди. За нея смяната на диетата бе добре дошла и тя омете чинията си. Гореше от желание да възстанови силите си и да излезе от болницата.
За да зарадва госпожа Бейкър, спусна леглото си, обърна се настрани и се престори на заспала. За сън, разбира се, не можеше и да се говори. Не спираше да мисли за Бил Ричмънд и Питър Джонсън.
Двама двойници? Копия на някогашни хора, които се появяват на едно и също място през един ден?
Каква ли е възможността това да стане? Цифрата навярно е астрономическа. Не само бе невероятно; беше направо невъзможно.
И все пак не беше невъзможно. Защото бяха тук, по дяволите. Тя ги бе видяла.
Съвсем малко по-вероятно (от появата на двете копия на някогашни хора) изглеждаше истинският Харч и истинският Куинс случайно да са постъпили в същата болница, в която се лекуваше и тя. Известно време помисли върху възможността те да не са просто двойници, а да са истинските хора, но не намери достатъчно основания и за този вариант. И двамата биха могли да променят имената си и да се сдобият с напълно нова самоличност след изтичането на изпитателния срок на присъдите им, а след това да се измъкнат внимателно, без да разтревожат отговорниците за доброто им поведение. Възможно е да са поддържали контакт през годините, които Харч е прекарал в затвора, а по-късно да са се преместили в един и същ орегонски град. Тази част от сценария не включваше кой знае какви съвпадения — в края на краищата някога бяха приятели. Биха могли дори да се разболеят по едно и също време и да постъпят в болницата заедно; това наистина би било съвпадение, но не особено изключително. В цялата теория обаче имаше празнина, там къщичката от карти се срутваше — това беше чудноватият им младежки вид. Може би единият от тях е успял да изкара тринайсет години без видимо остаряване, може би единият да е успял да наследи генетично заложбите на Метусалем2. Но и двамата
