последен път.
— Но може и да грешите — намръщи се госпожа Бейкър.
— О, не — рязко тръсна глава Сюзан. — Аз никога няма да забравя това лице. Никога.
— Но той не се казва Харч — възрази сестрата.
— Харч се казва.
— Не. Името му е Ричмънд. Бил Ричмънд.
— Тогава явно си е променил името.
— Струва ми се, че не биха разрешили на осъждания престъпник да променя името си — усъмни се госпожа Бейкър.
— Нямах предвид да си го е променял по законен път — Сюзан бе смутена от нежеланието на сестрата да приеме истината. Това си беше Харч.
— За какво е в болницата той? — обърна се Макгий към Телма Бейкър.
— Утре ще го оперират — отвърна тя. — Доктор Витески ще отстрани две доста големи кисти от кръста му.
— От гръбначния стълб ли?
— Не. Обикновени мастни образувания. Но доста големи.
— Доброкачествени ли са? — попита Макгий.
— Да. Но предполагам, че са доста дълбоки, тъй като са започнали да го притесняват.
— И е постъпил тази сутрин?
— Точно така.
— А името му е Ричмънд. Сигурна ли сте?
— Да.
— Но той беше Харч — настоя Сюзан.
Сестрата свали очилата си и ги остави да се люлеят на верижката около врата й. Почеса нос и озадачено погледна младата жена:
— На колко години беше този Харч, когато е убил Джери Стийн?
— Беше в последния курс на Брайърстед — обясни тя. — На двайсет и една години.
— Тогава това приключва въпроса — каза сестрата.
— Защо? — попита Макгий.
Госпожа Бейкър отново намести очилата си:
— Бил Ричмънд скоро е навършил двайсет години.
— Това е невъзможно — отсече Сюзан.
— Всъщност сигурна съм, че самият той е на двайсет и една години. Трябва да е бил осемгодишен, когато са убили Джери Стийн.
— Не е на двайсет и една години — тревожно отрече Сюзан. — В момента е на трийсет и четири.
— Ами със сигурност не изглежда на повече от двайсет и две години — настоя госпожа Бейкър. — А дори изглежда и по-млад. Доста по-млад. Той е почти дете. Ако по някаква причина е излъгал, мисля, че no-скоро си е прибавил някоя и друга година вместо да се прави на по-малък.
Светлините отново примигваха при поредната гръмотевица, която се разнесе от ниското металносиво небе.
— А на колко години ви се стори той на вас, когато слезе от асансьора? — попита Макгий.
Тя помисли за миг и в стомаха й нещо се сви.
— Ами… изглеждаше точно като Ърнест Харч.
— Точно както Харч е изглеждал тогава ли?
— Ммм… да.
— Като двайсет и една годишен колежанин?
Сюзан с нежелание кимна.
Макгий настоя:
— Значи искате да кажете, че и на вас не ви е изглеждал трийсет и четири годишен?
— Не. Но може би възрастта не му личи. Някои хора на трийсет и четири години могат да минат за десетина години по-млади. — Беше объркана от очевидното несъответствие във възрастта, но не изпитваше и най-малкото съмнение за самоличността на човека. — Той наистина е Харч.
— А може би просто прилича много на него — предположи госпожа Бейкър.
— Не — настоя Сюзан. — Безспорно е той. Аз го познах, а видях, че и той ме позна. И сега не се чувствам в безопасност. Той отиде в затвора именно заради моите показания. Ако само бяхте видели какви погледи ми отправяше в съдебната зала…
Макгий и госпожа Бейкър се вторачиха в нея и в погледа им имаше нещо, което я накара да почувства, че отново е в съда, че е застанала пред съдебните заседатели и очаква присъдата. Тя се опита за миг да отвърне на погледа им, но после извърна очи, тъй като съмнението, което се четеше в погледите им, я наскърбяваше.
— Вижте какво — започна докторът. — Ще отида да прегледам картона на този. Може дори и да поговоря с него. Ще видим как да изясним всичко това.
— Добре — кимна Сюзан, макар да знаеше, че няма надежда.
— Ако той е наистина Харч, ще вземем мерки да не може да се приближи до вас тук. А ако не е Харч, ще можете да си почивате спокойно.
Но тя не каза нищо на глас, просто кимна.
— Ей, сега ще се върна — обеща Макгий.
Сюзан гледаше в бледите си сплетени длани.
— Нали всичко е наред при вас? — обезпокои се той.
— Да. Разбира се.
Усети, че лекарят и сестрата си размениха многозначителни погледи, но тя самата не вдигна глава. Макгий излезе.
— Ще оправим всичко съвсем бързо, милата ми — увери я госпожа Бейкър.
Гръмотевиците ехтяха от небето като спускаща се лавина.
Нощта настъпи рано. Бурята вече бе помрачила есенния следобед и той бе угаснал. Вечерната здрачевина се бе спуснала преди обичайното си време.
— Името му определено е Бил Ричмънд — бе първото нещо, което Макгий й каза, като се върна след няколко минути.
Сюзан седеше неподвижна в леглото си и все още не можеше да повярва.
Двамата бяха сами в стаята. Смяната на дневните сестри бе изтекла и госпожа Бейкър се бе прибрала вкъщи. Докторът си играеше със стетоскопа около врата си.
— И съвсем сигурно е само на двайсет и една години.
— Но вие бяхте навън съвсем малко и не сте имали време да го проучите подробно — възрази Сюзан. — Ако сте прочели единствено картона му, тогава не може да се каже, че нещо наистина е доказано. Би могъл да излъже лекаря си, нали?
— Е, оказа се, че Лион — тоест доктор Витески — познава родителите на Бил, Грейс и Хари Ричмънд, от двайсет и пет години. За него е безспорен факт, че детето е било едва осемгодишно, живяло е в Пайн Уелс и е правило, каквото правят всички осемгодишни, когато Ърнест Харч е убил Джери Стийн преди тринайсет години в Пенсилвания.
— На пет хиляди километра оттук.
— Точно така.
Тя клюмна от умора и прекомерно напрежение:
— Но той приличаше досущ на Харч. При излизането му от асансьора днес следобед, когато вдигнах поглед и видях лицето му, тези ужасни сиви очи, бях готова да се закълна…
— О, сигурен съм, че не сте се уплашили без основателна причина — с успокоителен тон я прекъсна той. — Убеден съм, че има прилика.
Макар че бе успяла да хареса Макгий само за един ден, Сюзан му се разсърди, че допусна в гласа му да се прокраднат покровителствени нотки. Гневът й даде сили и тя се поизправи на леглото с свити в юмруци
